Купчина каменни отломки встрани от него се размърда с тракане. Секунда по-късно от нея се показа Костюма. Раната на ръката му се излекува пред очите на Уаксилий. Отръска се от праха и се обърна към Уакс.
— Проблемът на хемалургията са ограниченията ѝ — каза. — Ако убиеш някого и си присвоиш Металните му способности, ще наследиш дарбата му по-слаба, отколкото е била у него. Знаеше ли това? И нещо повече — ако използваш твърде много клинове, ставаш податлив на… намесата на Хармония. Ако се съди по историите, които се разказват, ставаш податлив на влиянието даже на всеки Усмирител или Размирител с достатъчно талант.
Поклати глава и продължи:
— Дарбите ми се ограничават до три — макар и да открихме начин да отслабим нечии сили, докато ние самите се захранваме от тях.
Хвърли поглед на гривните.
— Но ако има начин да придобием още способности и да се освободим от властта на Хармония… Е, това вече би било нещо. Напълно разбирам защо Телсин жадува за това така силно.
Обърна гръб на Уакс и закрачи между замръзналите трупове на мъжете с маските, които се показваха сред падналите камъни. Голяма част бяха притиснати под блоковете. Други сякаш дори се бяха раздробили на парчета.
Костюма пристъпи пред пиедестала и обяви:
— Съзри, Уаксилий. Днес е денят, в който ще се превърна в бог.
Уакс се опита да извика, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух. Опита се да се измъкне изпод скалите, но тялото му отказваше да го слуша. Умираше. Макар вярната му стомана да продължаваше да гори в него, той умираше.
Не. Вече беше мъртъв. Просто тялото му още не го беше осъзнало напълно.
Костюма взе гривните в ръце. Уакс завъртя глава, доколкото му позволяваше положението, за да го погледне. Брадатият мъж се усмихна широко в очакване.
Нищо не се случи.
Костюма смръщи вежди и напрегна сили, а лицето му потъмня. После огледа гривните по-внимателно от всички страни. Сложи си ги.
Така и не се случи нищо.
— Запасите им са изчерпани — каза той с погнуса. — След всички тези премеждия, да ги намерим празни, лишени от способности. Колко жалко, наистина.
Въздъхна, приближи се към Уакс и извади алуминиевия пистолет от джоба си.
— Не се съмнявам, че учените на Айрич ще успеят да разгадаят как са били създадени. Отнеси тази мисъл със себе си във вечния покой, Уаксилий. И здрависай Железни очи вместо мен. Възнамерявам никога да не се срещам с него.
Притисна дулото на пистолета към челото на Уакс.
А миг по-късно, нещо се блъсна в него. Костюма изкрещя и се сборичка с нападателя. Отекна изстрел от алуминиевия пистолет. Костюма изруга. Дочу се тропот.
В следващия момент, пред очите на Уакс изникна физиономията на Уейн. Той коленичи до него и го огледа с ужасено изражение.
— Уейн — изграчи дрезгаво Уакс. — Как…
— А, нищо работа — отвърна другарят му. — Подхлъзнах се и паднах по една от онея ями. Само дето точно оная имаше шипове на дъното, за съжаление. Но успях да се излекувам и да се покатеря навън, след като войниците отминаха, а след това паднах тук. Определено си избрал по-хубава яма от мен.
— Костюма…
— Избяга — каза Уейн. — Не искаше битка с мен. Не и докато мога да се излекувам. Голям е страхливец…
Той млъкна, втренчен в притиснатото под скалите тяло на Уакс.
— Не…
— Намери Стерис и Мараси — прекъсна го Уакс. — Помогни им да избягат.
— Уакс — поклати глава Уейн. — Не. Не. Няма да се справя без теб.
— Напротив, ще се справиш. Бий се.
— Не за това става дума — каза Уейн. — А за всичко останало. За живота след това. Ще… ще те измъкнем оттук.
Той потри очи с юмруци и погледна към едрия камък върху Уакс, а после — към локвата кръв, която бавно се разширяваше около него.
После се отпусна на пода и прокара длани през косата си с разширени очи, сякаш беше изпаднал в шок. Уакс се опита да го подкани да тръгва, но устните му не можаха да помръднат.
Не му достигаха сили.
Мараси се беше сгушила на ледената земя до Стерис и Алик, заобиколена от въоръжените войници, които претърсваха вещите им. Все още цареше нощ, но изгревът скоро щеше да дойде.
На нейно място Уаксилий вече щеше да е открил начин да се измъкнат оттук.
„Спри да се сравняваш с него“, помисли си тя. „Нима е чудно, че си все в сянката му, когато и сама така се виждаш?“
Трябваше да преодолее някак това препятствие. През главата ѝ вече бяха минали поне десет плана, всеки от които — глупав. Чантата ѝ още беше у застаналия наблизо войник.
Клинът на РеЛуур. Може би още беше вътре. Тъй като имаше хемалургическа Дарба, възможно беше да не е забележим за един аломант, който търсеше да открие металите по нея. Войникът изсипа съдържанието на чантата ѝ върху ледените камъни.