Отвъд планетата се спускаше алена пелена. Обгръщаше целия свят, притискаше го. Уакс усещаше как го задушава — непоносима смесица от ужас и разруха.
— Може би вече съм направил точно онова, което предлагаш ти — каза тихо Хармония. — Не го разбираш, защото най-лошото не може да достигне до теб.
— Какво е то? — попита Уакс, който още се опитваше да обгърне с поглед безбрежното червено море. То сякаш прииждаше навътре, но той успяваше да различи още нещо — тънка ивица светлина, като сфера, обхванала света, — която му пречеше.
— Символичен образ — обясни Хармония. — Доста елементарна метафора, може би.
Обърна се към Уакс и се усмихна като баща на впечатленото си дете.
— Разговорът ни не е приключил — каза Уакс. — Ти я остави да умре. Остави ме да я убия.
— А колко още ще мразиш себе си заради това? — попита меко Хармония.
Уакс стисна зъби, но не успя да потисне тръпките, които го побиха целия. Изживяваше го отново, виждаше я как умира в ръцете му. С ясното съзнание, че я е погубил той.
Тази омраза вреше в него. Омраза към Хармония. Омраза към света.
И да. Омраза към самия себе си.
— Защо? — попита Уакс.
— Защото ти така настоя.
— Не съм!
— Напротив. Част от теб го желаеше. Краен резултат, който мога да видя. Един от многото възможни Уаксилиуми — също толкова теб, колкото и самия ти, но който още не се е случил. Познай себе си, Уаксилий. Щеше ли да предпочетеш да я убие друг? Някой, когото тя не познаваше?
— Не — прошепна той.
— Щеше ли да предпочетеш тя да продължи да живее като робиня на собствения си ум? Покварена от онзи проклет клин, който щеше да остави белега си върху нея завинаги, дори да беше заменен?
— Не — отговори той.
Плачеше.
— А ако беше знаел, че никога няма да можеш да натиснеш спусъка, ако не беше сляп за истината? — попита Хармония, поставил длан над очите му. — Ако знаеше какво щеше да ти причини истината — че щеше да те спре и да я обрече на вечна лудост, какво щеше да поискаш от мен?
— Не ми казвай — прошепна Уакс, стиснал клепачи.
Тишината се разпростря сякаш безкрайно.
— Съжалявам за болката ти — каза Хармония с мек глас. — Съжалявам за онова, което направи; за онова, което трябваше да направим. Но не съжалявам, задето те накарах да направиш онова, което беше нужно.
Уакс отвори очи.
— А когато спра сам себе си и се въздържа да не помогна на онези долу — каза Хармония, — онова, което ме възпира да го направя, е доверието, което имам на хората да се справят сами.
Той погледна към алената пелена и допълни:
— И защото има други проблеми, с които да се справям.
— Не ми каза какво е това.
— Защото не зная какво е.
— Това… ме плаши.
Хармония го погледна.
— Така би трябвало.
Далеч под тях, на един от континентите, блещукаше мъничка искра. Уакс примигна. Беше я забелязал, независимо от огромното разстояние.
— Какво беше това? — попита.
Хармония се усмихна.
— Доверие.
Мараси стисна върха на копието с две ръце.
И почерпи от всичко.
В нея нахлу мощ и я разпали отвътре като пламъците на самия пъкъл. Снежинките увиснаха неподвижно във въздуха. Тя се изправи, протегна ръка към колана на единия войник и взе едно от шишенцата му с метал. После взе и останалите, по няколко от всеки страж, и ги изпи. Черпеше от металоема сила, която ѝ позволяваше да се движи така бързо, че когато вдигна ръка, за миг видя вакуума, останал във въздуха след нея. Усмихна се.
После разпали металите си. Всичките.
В този единствен съвършен момент, тя усети как се променя, как се разраства. Усети как мощта на самия Лорд-Владетел, съхранена в Оковите на Скръбта — върха на копието, което стискаше в пръсти, — се разлива в нея като гигантска вълна, и ѝ се стори, че ще се пръсне. Сякаш цял океан от светлина изведнъж преля във вените и артериите ѝ.
От нея се разпростря взрив от сини линии — отначало сочеха металите наоколо, но после станаха все повече, промениха се, еволюираха. Виждаше абсолютно всичко, осветено в синьо. Вече нямаше хора или предмети — само сборни точки на енергия. Металите сияеха ярко, сякаш бяха портали към някое различно измерение. Концентрирана материя, която ѝ предоставяше път към силата.
Изразходваше резервите със стъписваща бързина. Забави скоростта си и по някаква причина хората до нея подскочиха, притиснали длани към ушите си. Тя наклони глава съсредоточено, после ТЛАСНА.