Тласъкът отхвърли войниците на поне петнадесет метра назад. Срещу нея останаха само Костюма и Телсин, които я изгледаха с ужасени изражения. Изглеждаха ѝ като силуети от блестяща енергия, но ги позна. В тях имаше клинове.
Удобно. Клиновете не поддаваха лесно на Тласкане, но това изобщо не я притесняваше сега. Вдигна длан и запрати и двамата назад с помощта на същите тези метали, с които бяха пробили плътта си.
Войниците наоколо стиснаха оръжията и се обърнаха към нея. Тя ги отхвърли назад и се издигна във въздуха, като се Оттласна от оскъдното количество минерали в скалите под себе си.
Увисна така и с изненада забеляза, че около нея се вихри нещо. Мъгла? Откъде се беше появила?
„От мен“, осъзна тя.
Продължи да се носи във въздуха, изпълнена с мощ. В този момент, тя беше Издигащия се воин. Държеше в ръце онова, което Уакс едва беше вкусвал през целия си живот. Можеше да бъде като него. Да го засенчи. Можеше да раздаде справедливост на цели народи. Изцяло почувствала неизмеримата сила, която бушуваше в нея, тя най-после призна истината пред себе си.
„Не това искам.“
Не можеше да остави мечтите си от детинство да направляват жизнения ѝ път повече. Усмихна се, Тласна и полетя към храма.
Стерис проследи с поглед как сестра ѝ отлита.
— Неочаквано — отбеляза.
А бе смятала, че е подготвена за всяка възможност. Но това Мараси да засияе отвътре, да разхвърля войниците наоколо с аломантия, сякаш бяха кукли, и да изчезне сред диря мъгла във въздуха… Е, това не беше в списъка. Не беше влязло дори в допълнителните бележки.
Сведе поглед към клетия Алик, който беше премръзнал до такава степен, че беше спрял да трепери.
— Ще се наложи да разширя обхвата на вероятностите, прогнозирани за начинания като това, не смяташ ли?
Алик промърмори нещо на своя си език.
— Форалате мен! — размаха той ръка в неразбираем жест. — Форсавин!
— Казваш ми да бягам без теб, така ли? — попита Стерис, приближи се до него и си взе тефтера. — Да, би било разумно да се възползвам от объркването им, но още не смятам да ходя никъде.
Тя отвори тефтера. Беше издълбала страниците му така, че беше заприличал на кутия, с помощта на ножа на Уакс, докато се возеха на въздушното корабче.
— Знаеш ли, че когато оцених коефициента на полезност на всеки от екипа за тази мисия, дадох на себе си седем от сто? Не много висока цифра, да, но не можех да си дам най-ниската възможна оценка. И от мен има известна полза.
Обърна тефтера и му показа допълнителния медальон от запаса за спешни случаи на корабчето, който беше скътала в кухото място. Усмихна му се, извади го и го притисна към дланта му. Той отрони продължителна въздишка на облекчение, а снежинките, полепнали по лицето му, се разтопиха.
Войниците наоколо се изправяха на крака и си крещяха един на друг.
— А сега — добави Стерис — ми се струва, че ще е добре да последваме предложението ти от преди малко.
— А сега какво? — обърна се Уакс към Хармония. — Ще изчезна в нищото?
— Не вярвам, че е нищо — каза Бог. — Има нещо отвъд. Макар че вярата ми може би се дължи само на желанието ми това да се окаже вярно.
— Не ме окуражаваш. Не си ли всемогъщ?
— Далеч не — усмихна се Хармония. — Но мисля, че части от мен биха могли да бъдат.
— В това няма никаква логика.
— Няма да има, докато не направя така, че да има — отговори Хармония и разпери ръце настрани. — Но за да отговоря на въпроса ти, ще кажа, че няма да изчезнеш още. Макар че ще бъде скоро. Сега, обаче, трябва да избереш.
Уакс погледна едната ръка на божеството, после — другата.
— Всички ли трябва да избират така?
— Техните възможности са различни.
Хармония протегна ръце към Уакс, сякаш му ги подаваше да ги хване.
— Не виждам между какво избирам.
— Дясната ми ръка е свободата — каза Хармония. — Мисля, че можеш да я усетиш.
И той действително усети. Как се носи, освободен от всички окови, по ивици синя светлина. Приключение към неизвестното, с едничката цел да удовлетвори любопитството си. Беше великолепно. Винаги бе искал точно това и почувства как копнежът запулсира в него.
Свобода.
Пое си дъх дълбоко.
— А какво… Какво е другото?
Хармония вдигна лявата си ръка и Уакс чу нещо. Глас?
— Уакс? — викаше той.
Да. Трескав женски глас.
— Уакс, трябва да видиш какво е. Ще те излекува, Уакс. Уаксилий! Моля те…
— Тази ръка — каза Уакс, загледан в нея. — Тази ръка е дългът, нали така?