— Не, Уаксилий — отвърна меко Хармония. — Макар че ти виждаш нещата така. Дълг или свобода. Бреме или приключение. Винаги си бил човекът, който прави правилния избор, докато останалите се забавляват. И ненавиждаш това.
— Не е така — възрази Уакс.
Хармония се усмихна. Разбирането, изписано на лицето му, беше вбесяващо.
— Тази ръка не е дългът — каза Бог. — Това е само едно различно приключение.
— Уакс… — обади се гласът под него, задавен от вълнение. Мараси. — Трябва да използваш металоема.
Уакс протегна ръка към лявата длан на Хармония. За негово изумление, Бог я отдръпна.
— Сигурен ли си?
— Трябва.
— Трябва ли?
— Трябва. Това е, което съм.
— Значи може би е време да спреш да го ненавиждаш, сине мой — каза Хармония и протегна ръка.
Уакс се поколеба.
— Първо ми отговори на един въпрос.
— Ако ми е по силите.
— Тя също ли дойде тук? Когато почина?
Хармония се усмихна.
— Помоли ме да те пазя.
Уакс стисна лявата ръка на Хармония със своята. Незабавно усети как нещо го тегли, сякаш беше въздух, засмукан през тръба. Обля го топлина; после се превърна в пламък. Дробовете му си поеха въздух, той изкрещя задъхано и отхвърли едрата скала от себе си. Тя се стовари с трясък до него и той установи, че отново се намира в залата под храма.
Такава сила! Не беше повдигнал камъка с мускулите си, а със стомана. Тялото му се лекуваше светкавично, но още преди да се беше възстановило напълно, той скочи, като Тласна миниатюрните следи от метал в камъните под себе си. Приземи се и погледна лявата си длан — онази, която се полюшваше пред очите му, смазана, докато умираше.
Сега тя стискаше едър връх на копие, съставен от шестнадесет различни метала. Вдигна поглед и срещна този на Мараси — в очите ѝ плуваха сълзи, но се усмихваше широко.
— Намерила си го.
Тя кимна енергично.
— Само малко добра, стара детективска работа, и готово.
— Спаси ме.
Поквара и гибел… Такава мощ. Чувстваше се така, сякаш можеше да изравнява цели градове със земята — или пък да ги построява наново от нищото.
— Костюма и сестра ти са отвън — каза Мараси. — Оставих и другите там. Не… Ами, не можех да разсъждавам ясно. Или може би разсъждавах твърде много. Ето.
Тя му подаде стъкленичка с метали. Уакс я взе и вдигна Оковите.
— Можеше да го направиш и сама.
— Не — възрази Мараси. — Не можех.
— Но…
— Не можех — повтори тя. — Просто… не съм такава.
Сви рамене и добави:
— Разбираш ли какво имам предвид?
— Колкото и да е изненадващо — да.
Той стисна Оковите по-силно.
— Върви — каза тя. — Време е да се захванеш с онова, в което си най-добър.
— Кое, по-точно? Трошенето на разни неща?
— Трошене на разни неща със стил.
Той се ухили широко и пресуши шишенцето с металите.
29.
— Оковите са у съмишлениците на Уаксилий! — прошепна Костюма сам на себе си, докато прекосяваше мрачната, скалиста равнина. Беше започнало да вали сняг — мразовит, суров и напълно различен от меките снежинки, които от време на време беше виждал в източните райони на Басейна. — Това е катастрофа. Ще ни подгонят всеки момент. Трябва да избързаме с плана!
Обмисли собствените си думи, съсредоточен, докато загръщаше палтото си по-плътно. Независимо от затоплящото устройство, вятърът беше досаден.
Щеше ли да бъде достатъчен този аргумент? Не, не звучеше достатъчно крайно.
— Уаксилий и хората му са докопали Оковите! — прошепна той. — Това със сигурност ще даде на кандрата възможността да създаде металоеми, които всеки би могъл да използва. Трябва да избързаме с плана и да завладеем Елъндел веднага, иначе ще им отстъпим технологичното надмощие!
Да. Да, това беше основната идея. Дори най-внимателните от Поредиците щяха да се разтревожат от вероятността да се окаже, че врагът ги превъзхожда в технологично отношение. Това щеше да ги убеди да му отпуснат свободата на действие, която искаше.
Всичко можеше да бъде превърнато в предимство. Бе желал Оковите за самия себе си, но ако това беше невъзможно, щеше да открие нещо друго.
Костюма винаги откриваше някое предимство.
Подмина войниците, които сновяха наоколо и разтоварваха оръжия на замръзналата равнина. Бяха се подготвили за възможността тук да се състои битка — безпокояха се, че могат да се натъкнат на още маскирани диваци.
— Сър! — извика един от мъжете. — Заповеди?