Едуорн посочи нагоре.
— Ако някой освен Закономерност се спусне от небето или се приближи към вас, застреляйте го. И продължавайте да стреляте, дори след като падне на земята.
— Да, сър! — откликна войникът и махна с ръка на група от хората си. Обърна се към една празна поставка, после замръзна за момент и попита: — Пушката ми! Кой ми е взел пушката?
Костюма продължи покрай него, като метна фалшивите Окови в снега и остави войниците да забавят хората на Уаксилий — или поне се надяваше, че ще могат. Запъти се с бърза крачка към новия летящ кораб. Ето това устройство вече — това беше предимство. С Оковите можеше да си служи само един човек, да се превърне в божество. Флотилия такива кораби, обаче, можеха да издигнат цяла войска до тази мощ.
По дървения коридор вътре се редяха газови лампи, всяка от които беше поставена в строг метален обков. Вътрешността на кораба беше значително по-просто построена от богато украсения кораб, който се беше разбил в Дулсинг — нямаше дърворезба, нито полировка по дървото. Първият съд беше обзаведен като нечие жилище. Този — като склад.
„Вероятно е излязло по-евтино да се построи така“, помисли си той и кимна одобрително.
Над него изтропаха стъпки — по един от коридорите тичаха войници. Костюма изтупа снега от ръкавите на палтото си. Миг по-късно един техник, облякъл червената униформа на Тайната стража на Котерията, се приближи към него.
— Милорд — протегна мъжът един от медальоните към него. — Това ще ви трябва.
Костюма го взе и запретна ръкав да го завърже над лакътя си.
— В изправност ли е корабът?
Очите на мъжа светнаха от въодушевление.
— Да, сър! Техниката работи — била е защитена добре срещу времевите условия. Сър… невероятно е. Човек може да усети как енергията пулсира в метала. Наложи се да изпратим хора, които да отпушат вентилаторите — неколцина от Монетометите помогнаха, — и вече ги задвижихме. Фед е долу и задвижва механизма за промяна на теглото с помощта на ферохимията си, за да направи кораба по-лек. Това би трябвало да бъде последната стъпка!
— Да потегляме, тогава — каза Костюма и закрачи към мястото, където предполагаше, че се намира мостикът.
— Милорд Костюм? — обади се след него мъжът. — Няма ли да изчакаме Закономерност?
Едуорн се поколеба само за миг. Къде се беше изгубила?
„Друго предимство?“, помисли си. Нямаше да му дойде зле да стане Закономерност.
— Ще се приближи към нас, докато летим, ако може — каза той. — Най-важната ни цел е да преместим този кораб, заедно с ценните му тайни, на някое сигурно място.
Техникът му отдаде чест и побърза да изпълни заповедта, а Костюма прехвърли част от теглото си в медальона. Толкова по-лесно беше, отколкото с клиновете. Трудно му беше да не се чувства така, сякаш експериментите им с хемалургията бяха загуба на време, задънена улица.
Корабът сякаш потрепери и вентилаторите се задействаха, като вдигнаха много повече шум, отколкото беше очаквал. Преди да успее да стигне до мостика, целият съд се разтресе, и въпреки бученето на вентилаторите, Едуорн дочу пукането на лед. Наведе се към един илюминатор и погледна навън, докато се издигаха над земята.
Беше подействало. В ума му моментално нахлуха десетките начини, по които това щеше да окаже влияние на сегашното положение. На пътуването. Превоза на стоки. Войните. Хора можеха да се заселят на нови места. Щяха да имат нужда от нови видове сгради и пристанища.
И всичко щеше да минава през него.
Потисна усмивката си — по-добре беше да празнува, след като се отдалечи на безопасно разстояние, — но не успя да прогони главозамайващото въодушевление. Котерията планираше събитията с век или повече напред и задействаше внимателно изготвените си планове, като се ръководеше от неговите съвети. Той се гордееше с тях, но ако трябваше да бъде откровен, предпочиташе да се издигнат на власт, докато той още беше жив.
И с помощта на това откритие, можеше да го направи.
Джордис се беше свила в палатката и гледаше как екипажът ѝ умира.
Тази смърт ги дебнеше отдавна. Последното въгленче в огъня, което отказваше да угасне така дълго. По време на ужасния поход през мъртвия дъжд, хората ѝ се радваха на мъничкото топлина, която им предоставяше металоемът. Достатъчно, колкото едвам да ги опази живи — като растения, които прекарваха по-голямата част от деня, заключени в тъмна колиба.
Но сега, когато бяха стигнали тук, студът беше прекалено силен, а трудностите на похода — прекалено непреодолими. Тя пълзеше сред членовете на екипажа си и им шепнеше окуражителни думи, въпреки че вече не усещаше пръстите на ръцете и краката си. Повечето от мъжете и жените на кораба не успяваха дори да кимнат. Неколцина бяха започнали да събличат дрехите си — оплакваха се, че им е горещо. Снежната треска вече ги беше поразила.