Е — да умре отново.
Спусна се надолу и използва следите от метал в скалните блокове на храма като опора, за да се стрелне светкавично над земята. Неколцина от войниците долу направиха половинчат опит да го застрелят, но повечето явно бяха погълнати от престрелката с групата хора с маски, които се бяха прикрили зад един каменист хребет.
„Стерис, Алик“, разпозна ги Уакс. „Добре.“
Приземи се сред войниците и ги изблъска настрани. Грабна един алуминиев пистолет от поставките с оръжията им, зареди го и махна на хората с маските, преди да се стрелне нагоре към летящия кораб.
Беше силен. Невероятно силен. Оковите, които продължаваше да стиска в лявата си ръка, някак си го бяха надарили не само с аломантични способности, но и с древни аломантични способности. Мощта на онези, които бяха живели отдавна, по времето на Лорд-Владетеля. Може би дори по-голяма от тяхната. Възможно ли беше?
„Какво си създал?“, запита се. „И колко ще продължи?“
Запасите му започваха да се изчерпват. Не само металите в него, но и резервите в Оковите. Резерви, които променяха Дарбите му.
Трябваше да се сдържи, съзнаваше това — да запази резервите, за да бъдат проучени, или за да ги използва в бъдещ спешен случай, — но, Поквара, толкова опияняващо беше. Достигна кораба лесно, макар че единствената му опора долу бяха няколко гилзи. Издигна се още и се приземи на носа на кораба, после строши с юмрук един от прозорците на мостика. Раните му зараснаха мигновено.
Вътре завари Костюма съвсем сам. Нямаше следа от пилоти, техници или прислужници. Само просторно, полуовално помещение, което дори не беше постлано с килим, и Костюма, седнал на стола в средата.
Уакс се провря през прозореца и вдигна алуминиевия пистолет. Ботушите му изтропаха на дървения под. Прецени обстановката. „Има хора в коридора отвън“, помисли си. „И малко метал в устата на Костюма.“ Старият номер с монетата в устата — начин да скриеш малко метал от някой аломант. Всичко в тялото се усещаше извънредно трудно.
Освен ако човек не беше надарен с мощта на самото сътворение, разбира се.
— И така — заговори Костюма, като запали лулата си, — най-после настъпи моментът на нашия сблъсък.
— Няма да бъде кой знае какъв сблъсък — каза Уакс, все още изпълнен с неукротимата сила на Оковите. — Мога да те унищожа по сто различни начина, чичо.
— Не се съмнявам, че можеш — отвърна Костюма, угаси клечката и дръпна от лулата. Опитваше се да скрие монетата. Докато говореше с мундщука в уста, си имаше извинение, задето гласът му звучи странно. — А аз мога да те унищожа само по един начин.
Уакс насочи пистолета си към него.
Костюма го погледна и се усмихна.
— Знаеш ли защо винаги съм те побеждавал, племеннико?
— Не си ме побеждавал — възрази Уакс. — Отказваш да се биеш изобщо. Това е нещо напълно различно.
— Но понякога единственият начин да победиш е именно да откажеш да се биеш.
Уакс пристъпи напред, напрегнал сетива за евентуален капан. Мислеше и се движеше много по-бързо от обикновено. Аломантичните линии, които водеха началото си от него, сияеха като синя мрежа и търсеха източници на метал, по-малки — и по-далечни — от онези, които би бил в състояние да долови при нормални обстоятелства. От време на време, те сякаш примигваха и за миг успяваше да зърне сиянието във всеки човек и предмет. Имаше чувството, че беше способен да помръдне и тях.
Един благоговеен глас в дъното на ума му прошепна: „Всички те са едно и също. Металът, умовете, хората — една и съща материя…“
— Какво направи, чичо? — попита Уакс меко.
— Тук ще ми се наложи да отговоря на собствения си въпрос — поклати Едуорн глава и се изправи. — Победих те, Уаксилий. Не благодарение на подготовката си, макар че тя беше изключително грижлива. Победих те не благодарение на интелигентността или физическата си сила, а благодарение на една моя уникална способност. Изобретателността.
— Ще ме смачкаш с помощта на някоя картина ли?
— Винаги готов с остроумен коментар! — възкликна Костюма. — Браво.
— Какво си направил?
— Заредих бомбата — отвърна Костюма. — Ще избухне след броени секунди. Освен ако аз не я спра.
— Нека избухне — каза Уакс и вдигна Оковите. Ивиците метал блестяха по повърхността на триъгълното парче метал. — Сигурен съм, че ще оцелея без проблем.