— А онези долу? — попита Костюма. — Приятелите ти? Пленниците ми? Доколкото чувам, в момента те се борят доста ожесточено за свободата си. Колко тъжно би било, ако се наложи да ги видиш изпепелени заради взрива, който, според източниците ми, ще е достатъчен да унищожи голям град напълно…
Уакс забърза мислите си още повече, като почерпи цинк. Обмисли дузина различни развоя на събитията. Да открие взривното устройство и да го Тласне надалеч? Колко щеше да успее да го отдалечи? Щеше ли Костюма да детонира бомбата, преди Уакс да го направи?
Физическата му скорост беше на привършване — Мараси трябва да я беше използвала, за да се добере до него, — така че да, Костюма щеше да разполага с достатъчно време. Но щеше ли да го направи наистина? Щеше ли да се взриви заедно с кораба, за да победи Уакс?
Ако се касаеше за обикновен престъпник, Уакс щеше да заложи на отрицателния отговор. За съжаление, обаче, Костюма и Котерията като цяло бяха демонстрирали фанатизъм, който далеч надминаваше очакванията му. Също както беше направил Майлс, преди да го екзекутират. Те не бяха просто разбойници и главорези; бяха политически революционери, роби на собствения си идеал.
Какво друго? Какво му оставаше? Отхвърляше възможност след възможност. Да пренесе Мараси и останалите на безопасно място: нямаше време. Да застреля Костюма веднага: той можеше да се излекува, а Уакс може би не разполагаше с достатъчно време да открие бомбата и да я запрати далеч, преди тя да се взриви. Да изтласка кораба нагоре? Нямаше да успее да го направи достатъчно бързо; ако Тласнеше твърде бързо, съдът щеше да се счупи.
— … сам — каза Костюма.
— Какво искаш? — попита Уакс настоятелно. — Няма да те пусна да се измъкнеш.
— Няма и нужда. Не се съмнявам, че би ме преследвал дори до другия край на света, Уаксилий. Аз може да съм изобретателен, но ти… ти си упорит.
— Какво, тогава?
— Ти ще хвърлиш Оковите през прозореца — каза Костюма. — Аз ще заповядам да обезвредят бомбата. А после ще се изправим очи в очи като обикновени хора, без свръхестествени предимства.
— Смяташ, че бих ти се доверил?
— Няма нужда — каза Костюма. — Просто ми дай дума, че ще го направиш.
— Съгласен — отговори Уакс.
— Обезвредете устройството! — извика Костюма на хората пред вратата. После се приближи към носа на кораба и каза в тръбата, монтирана там: — Обезвредете го и ни оставете сами.
Пред вратата се чуха стъпки, които бързо се отдалечиха. Уакс можеше даже да проследи как войниците си отиват — не чрез металите им, а чрез присъствието на самите им души. Малко по-късно, вече нямаше нито един войник — нито пред вратата, нито скрит някъде около мостика.
От тръбата се разнесе глас. Калаят, който разпали, му позволи да го чуе.
— Изпълнено е, милорд.
Кратка пауза, после гласът добави облекчено:
— Слава на Трел за това.
Костюма се обърна към Уакс.
— В Дивите земи спазват традицията, нали така? Двама мъже, пистолети в кобурите на бедрата им, прашен път. Един срещу друг. Единият ще живее. Другият ще умре. И спорът им е решен.
Той потупа оръжието на хълбока си.
— Не мога да осигуря прашния път, но можем да притворим очи и да си представим, че скрежът под краката ни изпълнява същата роля.
Уакс сви устни в тънка линия. Едуорн изглеждаше напълно откровен.
— Не ме карай да го правя, чичо.
— Защо? — попита Костюма. — Зная, че просто изгаряше от нетърпение за такава възможност! Виждам, че имаш алуминиев пистолет. Също като мен. Никаква помощ от аломантичните ни Тласъци. Просто двама мъже и техните оръжия.
— Чичо…
— Мечтал си за това, синко. За шанса да ме застреляш, без никой да ти задава въпроси за това, без да нарушиш закона. Освен това, в очите на закона аз съм вече мъртъв! Съвестта ти може да си отдъхне. Няма да се предам, а съм въоръжен. Единственият начин да ме спреш е като ме застреляш. Да започваме.
Уакс прокара пръст по Оковите на скръбта и се улови, че се усмихва.
— Изобщо не разбираш, нали?
— О, напротив. Виждал съм го в теб! Скритият глад на блюстителя на закона — желанието да му бъде дадена свободата да убива. Това е самата същност на теб и хората като теб.
— Не — каза Уакс.
Откопча кобура от крака си — онзи, в който беше прибрал пушката, — и пусна Оковите в кожената си кесия. Направи същото с останалите си куршуми и стъкленици метал, докато у него не остана никакъв метал с изключение на алуминиевия пистолет.
— Може би съм усещал таен глад — каза той. — Но той не е онова, което определя същността ми.