— Стерис…
— Не мисли, че скромнича излишно — каза тя, стана и си пое дълбоко дъх. — И, моля те, не смятай, че съм изпаднала в някакво мрачно настроение. Аз съм, каквато съм, и го приемам. Но не храня никакви илюзии относно начина, по който околните възприемат компанията ми. Благодаря ти. Задето не ме караш да се чувствам така, както са ме карали други.
Той се поколеба. Как можеше да отговори на такова нещо?
— Не си права, Стерис. Мисля, че си чудесен човек.
— А начинът, по който скърцаше със зъби, когато церемонията започна, и беше свил юмруци така яростно — като човек, който се вкопчва в мост, от който виси над бездната?
— Тогава…
— Натъжава ли те фактът, че сватбата ни се отложи? Можеш ли да кажеш това честно — да дадеш за това думата на човек на закона, лорд Уаксилий?
Проклятие. Уаксилий се запъна безпомощно. Знаеше, че би могъл да избегне или отклони въпроса само с няколко думи, но не успяваше да ги намери, колкото и да ги търсеше — докато не измина неловко дълго време, след което той знаеше, че всичко вече би прозвучало снизходително.
— Може би просто ще трябва да открия някакъв начин да се отпусна следващия път, когато опитаме — каза той с усмивка.
— Съмнявам се, че ще даде особено добър резултат, ако се появиш на сватбата пиян.
— Не съм казал, че ще пия. Може би малко териска медитация преди церемонията.
Тя го погледна изпитателно.
— Готов си да опитаме пак?
— Разбира се — отговори той, а мислено добави: „Стига да не е днес.“ — Предполагам, че имаш резервна рокля?
— Две — призна тя и му позволи да ѝ помогне да стане на крака. — А и наистина запазих втора дата за сватбата, след два месеца. В друга църква — за в случай, че тази се взриви.
Той изпръхтя.
— Звучиш като Уейн.
— Е, нещата действително имат склонност да се взривяват в твоя близост, лорд Уаксилий — каза тя и вдигна поглед към купола. — Като се има предвид това, да те удави потоп сигурно е ново преживяване.
Мараси обикаляше около наводнената църква, хванала ръце зад гърба си. В джоба на палтото усещаше познатата тежест на тефтера си. Неколцина констабли — всички от които бяха ефрейтори — се бяха разпръснали наоколо и си даваха вид, сякаш командват положението. Това беше важно в момент на криза; статистиките показваха, че ако присъства авторитетно на вид лице в униформа, има по-малка вероятност цивилните да изпаднат в паника.
Естествено, имаше и един сравнително малоброен тип цивилни, които бяха по-склонни да изпаднат в паника при наличието на такова. Защото хората бяха хора, и ако имаше нещо, за което да може да се разчита, то това беше фактът, че поне някои от тях ще бъдат смахнати. Или по-скоро че всички ще бъдат смахнати, ако обстоятелствата си съвпаднеха по начин, който да провокира техния личен тип смахнатост.
Днес, обаче, тя беше тръгнала на лов за един много специфичен вид лудост. Първо беше обиколила близките кръчми, но те бяха прекалено очевиден избор. След това бе проверила занемарените задни улички, една безплатна кухня за бездомници, както и — колкото и да не ѝ харесваше тази идея — един търговец на „играчки за възрастни“. Не откри нищо — но пък задните ѝ части отнесоха цели три отделни комплимента, така че го имаше и това.
Накрая, когато идеите ѝ вече бяха на привършване, отиде да види дали не е решил да свие вилиците от сватбената закуска. И там, в залата на ресторанта отсреща на църквата, най-после откри Уейн — надянал бяла престилка и готварска шапка и застанал насред кухнята. Тъкмо гълчеше неколцина помощник-готвача, докато те се потяха усилено над плодовата глазура, с която украсяваха поднос тарталети.
Мараси се облегна на рамката на вратата и се загледа в него, като потупваше по тефтера си с върха на молива. Уейн звучеше като напълно различен човек — гласът му беше остър, носов и с акцент, който тя не можеше да определи точно. Източен, може би? Жителите на някои от по-далечните градове в тази посока говореха по подобен начин.
Без да проявят грам съмнение в думите му, помощник-готвачите се впуснаха да изпълняват заръките му, и понесоха безропотно суровата му критика, когато опита лъжица от изстудената супа и изруга бездарността им. Дори да беше забелязал Мараси, не го показа — вместо това избърса ръце в една кърпа и настоя да провери зеленчуците, които доставчиците им бяха докарали тази сутрин.
Накрая Мараси влезе в кухнята, като се размина с един нисък помощник-готвач, понесъл тенджера, почти толкова голяма, колкото нея, и пристъпи към Уейн.