— Какво искате?
Кандрата се усмихна широко.
— Кажете ми, госпожице Колмс — какво знаете за същността на Дарбите и Самоличността?
3.
Уакс поне имаше комплект дрехи, които не се бяха измокрили — костюмът, който беше носил по време на констабълската операция. Затова беше приятно сух, когато каляската му спря пред имението на къща Ладриан. Стерис се бе върнала в дома на баща си, за да се поуспокои.
Уакс прибра вестника си и зачака Коб, новия кочияш, да скочи от капрата и да му отвори вратата. В движенията на дребния мъж се долавяше трескаво усърдие, сякаш знаеше, че Уакс използва каретата само от чувство на приличие. Да се прибере с аломантични скокове щеше да бъде много по-бързо — но също както един лорд не можеше да ходи пеша навсякъде, Монетометите, които използваха дарбите си открито, когато не преследваха престъпници, караха членовете на къщата му да се чувстват неудобно. Това просто не подхождаше на главата на такава институция.
Уакс кимна на Коб и му подаде вестника. Коб се ухили; обожаваше ги.
— Свободен си до утре — каза му Уакс. — Знам, че очакваше сватбеното празненство с нетърпение.
Усмивката на Коб се разшири още повече и той кимна, след което се покатери обратно на капрата, за да иде да се погрижи за каляската и конете, преди да си тръгне. Вероятно щеше да прекара деня на хиподрума.
Уакс въздъхна и се заизкачва по стълбището пред входа на имението. Беше едно от най-изисканите в града — луксозно, от дялани камъни, със солиден паркет и изящни акценти от мрамор. Това не го правеше по-малко затвор. Просто беше много хубав затвор.
Уакс не влезе. Вместо това постоя на стълбите за момент, след което се обърна и седна на едно от стъпалата. Затвори очи и остави ума си да свикне със случилото се.
Умееше да прикрива белезите си добре. Бяха го прострелвали вече десетина пъти и някои от раните бяха доста сериозни. Докато беше в Дивите земи, се научи да се изправя и да продължава напред, независимо какво е преживял.
Същевременно, обаче, му се струваше, че нещата тогава са били по-прости. Не винаги лесни, но прости. А някои белези продължаваха да го болят. И сякаш се влошаваха с времето.
Надигна се с тих стон на схванатите си крака и продължи нагоре по стълбището. Никой не му отвори вратата, нито пък предложи да вземе палтото му, когато влезе. Държеше ограничен брой прислужници в имението — само тези, които считаше за необходими. Ако бяха прекалено много, щяха да се суетят наоколо и да се тревожат всеки път, когато той свършеше нещо сам. Сякаш мисълта, че е способен да го направи, ги караше да се чувстват излишни.
Уакс се намръщи, извади Възмездие от кобура и го вдигна до главата си. Не можеше да определи какво точно го е накарало да застане нащрек. Звук от стъпки на горния етаж, въпреки че бе освободил прислугата до утре. Чаша, оставена на ниската масичка встрани, на чието дъно бяха останали глътка-две вино.
Извади малко шишенце от колана си и глътна съдържанието: стоманени стружки в уиски. Металът се разгоря в стомаха му с познатата вълна от топлина, а сините аломантични линии се стрелнаха през въздуха наоколо. Движеха се заедно с него, докато той се промъкваше напред, сякаш беше завързал за себе си хиляди тънки нишки.
Подскочи, Тласна се от металните инкрустации на мраморния под и полетя нагоре покрай стълбите към балкона на втория етаж, от който се разкриваше гледка към просторното фоайе. Прехвърли се с лекота през парапета и се приземи с оръжието в ръка, готов за стрелба. Вратата към кабинета му помръдна леко, след което се открехна.
Уакс се прокрадна напред на пръсти.
— Един момент, аз… — мъжът в светлокафявия костюм замръзна на място, когато усети дулото да се опира в слепоочието му.
— Ти — каза Уакс.
— Този череп си го харесвам особено много — отбеляза кандрата. — От шестнадесети век, предзеленинната ера. Принадлежал е на търговец на метали от Урто, чийто гроб е бил преместен и защитен като страничен ефект от построението на света на Хармония. Антика, може да се каже. Ако пробиеш дупка в него, ще се почувствам наистина разочарован.
— Казах ти, че не съм заинтересован — изръмжа Уакс.
— Да. Приех отказа ти доста тежко, лорд Ладриан.
— Защо тогава си тук?
— Защото бях поканен — отговори кандрата, пресегна се, хвана дулото на пистолета с два пръста и го бутна леко настрани. — Нуждаем се от място, където да можем да разговаряме. Твоят сътрудник предложи имението с оглед на факта, че доколкото разбирам, прислугата е отпратена засега.