— Моят сътрудник? — попита той, но в същия миг от горния етаж долетя смях. — Уейн.
Уакс изгледа кандрата изпитателно, след което въздъхна и пъхна пистолета обратно в кобура.
— Кой си ти? ТенСуун, ти ли си?
— Аз? — изсмя се кандрата. — Да съм ТенСуун? Какво, да не си ме чул да се задъхвам?
Изкикоти се пак и направи жест на Уакс да заповяда в собствения си кабинет, сякаш му оказваше някаква огромна чест.
— Аз съм ВенДел, от Шестите. Радвам се да се запознаем, лорд Ладриан. Ако държиш да ме застреляш, моля да се прицелиш в левия ми крак, тъй като не съм особено привързан към тези кости.
— Няма да те застрелям — каза Уакс, подмина кандрата и влезе в стаята.
Щорите на прозорците бяха спуснати, дебелите завеси висяха пред тях и в кабинета цареше почти пълен мрак — с изключение на две малки, нови електрически лампи. Защо бяха спуснали щорите? Толкова много ли се боеше кандрата да не бъде видян?
Уейн се беше настанил на фотьойла на Уакс, вдигнал крака на коктейлната масичка, и похапваше от купичка орехи. Една жена се бе изтегнала в подобна поза на съседния фотьойл, облечена в тесни панталони и свободна блуза, притворила очи и отпуснала глава на вдигнатите си ръце. Носеше различно тяло от последния път, когато Уакс я беше видял, но стойката — и височината — му даваха сериозно основание да смята, че това е МеЛаан.
Мараси тъкмо изучаваше някакво странно устройство, поставено на малък подиум в дъното на стаята. Представляваше кутия с малки лещи на предната стена. Изправи се веднага, щом го забеляза, а бузите ѝ — типично за нея — поруменяха силно.
— Извинявай — каза тя. — Щяхме да отидем в моя апартамент, но Уейн настоя…
— Бях в настроение за орехи — обясни Уейн с уста, пълна с ядки. — Когато ме покани да остана тук, ми каза да се чувствам като у дома си, нали?
— Все още не ми е ясно защо изобщо се нуждаете от място, където да говорите — заяви Уакс. — Казах ви, че няма да ви помогна.
— Напълно вярно — съгласи се ВенДел, все още застанал на прага. — И тъй като ти не беше склонен, ми се наложи да потърся други варианти. Госпожица Колмс бе достатъчно любезна да изслуша предложението ми.
— Мараси? — попита Уакс. — Отишли сте при Мараси?
— Какво? — попита ВенДел. — Изненадва ли ви? Все пак, тя изигра важна роля в победата ни над Майлс Стоте живота. Да не говорим за помощта, която оказа по време на бунтовете, които Паалм предизвика.
Уакс изгледа кандрата.
— Опитвате се да стигнете до мен по заобиколен път, нали?
— Вижте го само какъв е надут — обади се МеЛаан от фотьойла си.
— Открай време си е такъв — отбеляза Уейн, като счупи поредния орех. — Буквално, защото има навика да яде какви ли не гадости. Включително собствените си нокти. Виждал съм го.
— Чак толкова невероятно ли е — намеси се и Мараси, — че искат помощ от мен?
— Съжалявам. Нямах това предвид — обърна се Уакс към нея.
— Какво тогава имаше предвид?
Уакс въздъхна.
— Не зная, Мараси. Беше доста дълъг ден. Стреляха по мен, изсипаха съдържанието на водонапорна кула върху главата ми и сватбата ми се провали с гръм и трясък. А в момента Уейн ръси орехови черупки по целия фотьойл. Честно казано, мисля, че просто трябва да пийна нещо.
Запъти се към барчето в дъното на стаята. Мараси го изгледа и промърмори, докато я подминаваше:
— Ще налееш ли едно и за мен? Защото всичко това вече започва да ми се отразява.
Той се усмихна, изрови някакво едномалцово уиски и наля по една чаша за себе си и нея. ВенДел изчезна нанякъде, но се върна след няколко минути с някакъв уред, който свърза към странното устройство. После прокара една жица от него до една от лампите на стената, като извади крушката и пъхна вътре края на жицата.
Да си тръгне би било детинско, така че Уакс се облегна на стената и отпи от уискито, без да казва нищо, докато ВенДел включваше машината. На стената се появи образ.
Уакс замръзна. Беше изображение, подобно на еванотип — само че на стената, и доста по-голямо. На него се виждаше Градината на Прераждането в центъра на Елъндел, където се намираха гробовете на Вин и Елънд Венчър. Никога не бе виждал нещо подобно на това изображение. Изглеждаше, сякаш е създадено изцяло от светлина.
Мараси възкликна изненадано.
Уейн метна един орех по него.
— Какво? — каза, когато забеляза втренчените погледи на останалите. — Исках да видя дали е истинско.
Замисли се за момент, след което хвърли още един орех. Той остави плътна сянка, докато прелиташе между стената и устройството. Значи наистина беше светлина.