Просто стенопис. Но наистина изглеждаше, сякаш изобразява правдоподобно Оковите на скръбта.
— Какво е това? — попита Мараси.
— Един от братята ни — каза МеЛаан, като се изправи на стола, — кандра на име РеЛуур, направи това изображение.
— Беше запленен от Оковите на скръбта — обясни ВенДел. — Прекара последните два века в усилия да ги издири. Наскоро се завърна в Елъндел с еванотипен апарат и тези изображения.
ВенДел щракна и се появи следващото изображение — голяма метална плоча, вградена в стена, със странен текст, гравиран върху нея.
Уакс присви очи.
— Не съм срещал този език досега.
— Никой не е — каза ВенДел. — Напълно чужд ни е. Не намираме връзка с каквито и да било териски, имперски или други корени. Дори древните езици, за които пише Хармония, не приличат на този текст.
Уакс усети да го побиват хладни тръпки, когато изображението се смени с ново. Още едно на Лорд-Владетеля, хванал дълго копие, което сякаш бе покрито със скреж. Друго изображение на стенописа — по-детайлно, на което се виждаха гривни, изработени от много различни метали, преплетени един с друг. Не металоеми за ферохимик като Уакс, а за Завършен ферохимик.
Просто стенопис, да. Но беше неустоимо интригуващ.
— РеЛуур вярваше в Оковите — каза ВенДел. — Твърди, че ги е виждал, макар че в апарата му нямаше съхранено изображение на самите реликви. Аз съм склонен да вярвам на думите му.
ВенДел прожектира следващото изображение, на друга фреска. На нея се виждаше мъж, застанал на планински връх, вдигнал ръце над главата си, а малко над върховете на пръстите му се носеше блестящо копие. В краката му се беше свлякъл труп. Уакс пристъпи напред, като прекоси снопа светлина, докато не застана точно пред изображението, загледан нагоре към онази част от него, която не закриваше. Очите на мъжа на мозайката бяха вдигнати нагоре, а устните — разтворени, сякаш от благоговение пред онова, което държеше.
На ръцете си носеше гривните.
Уакс се обърна, но понеже още стоеше пред яркия лъч светлина, не можеше да види нищо в помещението.
— Искате да ми кажете, че вашият брат, въпросният РеЛуур, е успял да открие Оковите на скръбта?
— Открил е нещо — отговори ВенДел.
— Къде?
— Не знае — каза ВенДел тихо.
Уакс пристъпи встрани от светлината, намръщен. Погледна ВенДел, после — МеЛаан.
— Какво? — попита ги.
— Липсва му един клин — обясни МеЛаан. — Доколкото успяхме да установим, някой го е пресрещнал, преди да успее да се върне от планините в околността на Южните диви земи.
— Не можем да измъкнем нищо конкретно от него — добави ВенДел. — Когато на кандра ѝ бъде отнет клин, тя… е, не е съвсем на себе си. Както ви е добре известно.
Уакс потрепери и усети как огромна яма от празнота зейва в него за момент.
— Да.
— И така, госпожице Колмс — каза ВенДел, като пристъпи встрани от машината си. — Тук се намесвате вие. РеЛуур беше… Все още е… един от най-добрите от нас. Принадлежи на Третото поколение и е изследовател, майстор на телата и гений. Да го загубим би означавало огромен удар за нас.
— Не можем да се възпроизвеждаме — обясни МеЛаан. — Броят ни е окончателен. Третите, като РеЛуур… те са като наши родители, наши модели за подражание. Водачи. Той е безкрайно ценен за нас.
— Искаме да намерите и да ни върнете клина му — каза ВенДел. — От който и да го е взел. Това ще му върне здравия разум, както и — да се надяваме — спомените.
— Колкото по-дълго време прекара без него, толкова повече ще се разширяват белите петна — добави МеЛаан.
— Затова предполагам, че разбирате колко спешен е този проблем за нас — продължи ВенДел. — И защо счетох за допустимо да обезпокоя лорд Ладриан, дори в такъв явно важен ден. Когато РеЛуур се върна при нас, му липсваха цялата ръка до рамото и половината торс. Въпреки че не желае — или може би не може — да ни каже откъде се е сдобил с тези еванотипи, той бе в състояние да си спомни, че е бил нападнат в Ню Сирън. Вярваме, че някой го е причакал там, по пътя му на връщане, и е откраднал артефактите, които той е открил.
— Клинът му също е у тях — каза МеЛаан с напрегнат глас. — Още е там. Трябва да е.
— Чакайте, чакайте — каза Мараси. — Защо не му дадете друг клин? Пълни сте с толкова много от тях, че ги правите и на обеци — като онази, която дадохте на Уаксилий.
Двамата кандра я изгледаха, все едно е полудяла, но Мараси не разбираше защо. Мислеше, че въпросът е отличен.
— Не разбирате същността на тези клинове — едва ли не заекна от изумление ВенДел. — Първо, не сме „пълни“ с Благословии. Обеците, които споменахте, са изработени от стари клинове на Инквизитори, и в тях едва има останала сила. Една от тях свърши работа за малката задача на лорд Уаксилий преди шест месеца, но в никакъв случай не биха били достатъчни да възстановят един кандра.