Уейн поклати глава и се опита да дръпне вратичката на шкафа. За съжаление, беше заключен. Голямо доверие му оказваше Уакс, няма що.
— Сестра ми ще се срещне с вас на гарата — каза ВенДел. — На перон седемнадесети, след четири часа.
— Четири часа? — повтори Стерис. — Трябва да изпратя да повикат прислужничките! И камериерите! И…
Тя вдигна длан към челото си. Изглеждаше, сякаш ще се свлече в несвяст.
— И да направя списък.
— Ще бъдем там, ВенДел — потвърди Уакс.
— Отлично — каза кандрата и затършува за нещо в джоба си. Уейн се загледа в него, любопитен, докато не го видя да изважда скучна, потъмняла от времето обица — леко извита, в стар стил. — Донесох ви една от тези.
— Не, благодаря.
— Но ако ви се наложи да…
— Не, благодаря — натърти Уакс.
Въздухът между двамата се изпълни с осезаемо напрежение, сякаш всеки безмълвно обвиняваше другия в изпускането на някаква нечовешка воня.
— Хубаво, хубаво — заяви Уейн и се отправи към вратата. — Ще се видим на гарата.
— Няма ли да си стегнеш багажа? — извика след него Стерис.
— Торбата вече е в стаята ми — отвърна Уейн също така високо, за да го чуе. — Под леглото. Винаги съм готов за потегляне, приятели. Никога не се знае кога ще възникне някакво недоразумение.
След това взе шапката си от поставката, нахлупи я и се изниза през входната врата.
Нека те да си обсъждат и да спорят, и да се занимават с шантавите, безсмъртни зайчета. Той имаше важни неща за вършене. Е, поне едно нещо.
Уейн имаше мисия.
Подсвиркваше си, докато подскачаше леко надолу по стълбите. Простичка мелодия, лесна и позната, с акомпаниращ ритъм, който звучеше в главата му. Да-дам, да-дам, да-дам. Бърза, енергична. Пое с бодра крачка по улицата. В ума му, обаче, постепенно се затвърждаваше убеждението, че цветето не е подходящ дар за божеството, с което беше на път да се срещне. Беше прекалено очевидно, а и прекалено изнежено.
Завъртя го между пръстите си замислено, като продължаваше да си подсвирква мелодията тихичко. Не му хрумваха по-добри идеи. Този район на града беше прекалено лъскав — пълен с имения, обширни градини и мъже, които подрязваха плетовете им. На улицата дори не се усещаше воня на конски фъшкии. Беше трудно да се разсъждава на такова място; всички знаеха, че най-хубаво се мисли в затънтените улички и бедняшките махали. На местата, където умът беше принуден да е нащрек, може би дори леко паникьосан — там, където човек е наясно, че или ще се стегне и ще измисли нещо наистина добро, или ще свърши наръган, и тогава какво?
Като държиш мозъка си като заложник срещу собствената си глупост — ето така се правеха нещата. Уейн се запъти към близкия канал и намери един гондоладжия, който изглеждаше достатъчно отегчен.
— Лодкарю! — повика го Уейн, като му махна с ръка. — Вие там! Побързайте, умолявам ви. Нямам никакво време!
Лодкарят изтика гондолата към него с помощта на пръта си.
— По-чевръсто, по-чевръсто, добри ми човече! — извика Уейн. — Кажете, колко ще струва да ви наема за целия ден?
— За целия ден ли? — повтори лодкарят.
— Да, да — отвърна Уейн и скочи в гондолата. — Вашите услуги ще са ми необходими през целия ден.
След това се настани вътре, без да чака отговор, и добави:
— А сега — напред. Карайте по канала между Четвърти и Пети октант, точно преди центъра свийте вдясно, и после — на изток край Айрънгейт. Първата ни спирка ще е в Третия октант. Дамата ме очаква с нетърпение, нали разбирате.
— Целия ден — повтори пак лодкарят, явно зарадван. — Да, господине… ъ-ъ… милорд…
— Ладриан — подсказа му Уейн. — Уаксилий Ладриан. Не се движим. Защо не се движим?
Лодкарят започна да оттласква гондолата с пръта, така щастлив от възможността за продължителни часове работа, че забрави да поиска някакво капаро.
— Петдесет — каза най-после.
— Хмм?
— Петдесет. За целия ден.
— Да, да, добре — отвърна Уейн.
„Мръсен крадец“, помисли си. „Да се опитва да измами така един честен и почтен гражданин — и лорд на къща, при това, — само защото изглежда леко разсеян?“ Накъде отиваше тоя свят? Когато дядо Ладриан беше лорд на къщата, хората знаеха как следва да се държат. Лодкарите по онова време по-скоро биха се хвърлили в канала, отколкото да вземат и един боксинг повече, отколкото им се полагаше!
— Ако не възразявате да ви попитам, милорд — обади се лодкарят, — без да се обиждате… Дрехите ви…
— Да? — попита Уейн и оправи дългото ездаческо палто, което бе облякъл.