— Да не им се е случило нещо?
— Да им се е случило нещо? — повтори Уейн, като вложи в аристократичния си акцент цялото възмущение, на което бе способен. — Да се е случило нещо? Добри ми човече, нима нямате никаква представа от съвременна мода?
— Аз…
— Този тоалет е дело не на друг, а на самия Томптън Делакор! — възкликна Уейн. — Вдъхновен е от стила на северните провинции. Последен писък, казвам ви. Последен! Ехото още не е утихнало, така да се каже!
— Извинете. Извинете, милорд. Нали ви казах, че не искам да ви обидя!
— Не можете просто да заявите „не се обиждайте“, а после да изтърсите нещо така обидно, човече! Не може така — отвърна Уейн и се облегна назад, скръстил ръце.
Лодкарят мъдро си замълча. След около десет минути пътуване, моментът наближи.
— Така — започна Уейн, сякаш разсъждаваше на глас. — Първо ще трябва да спрем на кея на Глимъринг Пойнт. А после да се отнесем за мъничко към Стансел.
Позволи на нотки от типичния за Възлите — един от бедняшките квартали — акцент да се прокрадне в произношението му. Беше приглушен, сякаш устата на говорещия е натъпкана с памук. Хората там използваха израза „да се отнесем“ за какво ли не. Наистина характерна дума. „Отнесем“… Звучеше, сякаш е нещо недотам законно.
— Ъ-ъ… милорд?
— Хм? О, просто си припомням задачите. Племенникът ми ще се жени — вероятно сте чувал за сватбата, целият град говори само за това. Толкова много неща за вършене. Направо ще се отнесем.
Каза го с леко гаменско произношение — но само нотка, като парченце лимон в чаша хубаво греяно уиски. Вплете го зад благородническия акцент.
Лодкаря започна да става нервен.
— Стансел ли споменахте? Не особено приятно място.
— Трябва да си наема малко работници — отговори Уейн разсеяно.
Лодкарят продължи да тика гондолата, но вече бе видимо неспокоен — потупваше с крак, движеше пръта по-бързо, не обръщаше внимание на подвикванията на колегите си, докато се разминаваха. Нещо не беше наред. Усещаше го като миризмата на пай с месо, оставен под дивана за няколко дни. Да го наемат за цял ден? И то — за такава баснословна сума? Може би ставаше дума за някакъв номер. Този тип се преструваше на лорд, за да го примами в някой забутан квартал, където да го оберат…
— Милорд! — започна мъжът. — Току-що си спомних. Трябва да се върна. Не съм свободен днес. Майка ми каза, че има някаква работа за вършене.
— Що за нелепица? — възмути се Уейн. — Нямам време за глупостите ти, човече! Ако тръгна тепърва да търся лодка, ще загубя ценно време. Съгласен съм да удвоя заплащането ти.
Сега вече лодкарят наистина се притесни.
— Простете, милорд — каза той, като избута лодката към едната страна на канала. — Много съжалявам. Не мога.
— Закарайте ме поне до Стансел…
— Не! — направо викна мъжът. — Не, не мога. Трябва да вървя.
— Е — изпухтя ядосано Уейн, докато слизаше от гондолата. — Що за отношение! А не сме стигнали и на половината път!
— Прощавайте, милорд! — каза мъжът, докато тикаше гондолата напред, колкото можеше по-бързо. — Прощавайте!
Уейн накриви шапка, ухили се и погледна табелата, която висеше от уличната лампа. Беше стигнал тъкмо там, където искаше да отиде, а не бе платил и клипс. Започна да си подсвирква и се запъти лежерно по улицата покрай канала, като се оглеждаше за нещо, от което би излязъл по-добър дар за божеството. Какво би могло да иска?
„Онова, може би?“, помисли си той, като хвърли поглед на опашката хора, които чакаха пред сергията на Стария Дент да си купят от пържените му картофки. Доста добър вариант.
Уейн се приближи до него.
— Имаш ли нужда от помощ, Дент?
Старецът вдигна очи и обърса чело.
— Пет клипса за малко пликче, осем — за голямо, Уейн. И не яж от стоката, че ще ти опържа пръстите.
Уейн се ухили и се шмугна зад сергията, а мъжът се наведе пак над котлона и разбърка порцията, която се пържеше в момента. Уейн взимаше парите на клиентите, без да изяжда много от стоката, докато не дойде редът и на последния мъж на опашката — изтупан в елегантно портиерско сако господин. Вероятно работеше в някой от хотелите надолу по улицата. Доста добри бакшиши падаха там.
— Три големи — поръча мъжът.
Уейн му подаде картофките и взе парите. После се поколеба за секунда, вдигна една банкнота и каза:
— Всъщност, да ви се намират дребни? Събраха ни се твърде много едри банкноти.
— Струва ми се, че да — отвърна господинът и бръкна пак в хубавия си кожен портфейл.