— Чудесно, ето ви двайсет.
— Имам две по пет и десет по един — каза мъжът и ги остави пред него.
— Благодаря — отвърна Уейн, после се замисли отново и добави: — Всъщност, имам предостатъчно от по един. Може ли онази десетачка, която мярнах в портфейла ви?
— Хубаво.
Уейн му подаде шепа монети и взе десетачката.
— Ей! — каза мъжът. — Тук има само седем.
— Опа! — възкликна Уейн.
— Какви ги вършиш, Уейн? — обади се Стария Дент. — В кутията ей там, долу, има още дребни.
— Вярно ли? — попита Уейн и хвърли поглед натам. — Поквара. Добре, хайде просто да ми върнете двайсетачката, тогава.
Той преброи тринайсет клипса и връчи монетите и банкнотите на мъжа, който въздъхна и му върна банкнотата.
— Може ли малко сос за картофките?
— Разбира се, разбира се — отвърна Уейн и стисна по малко върху всяко пликче, до картофките. — Хубав портфейл имате. Колко му искате?
Мъжът се поколеба, свел поглед към портфейла.
— Ще ви дам това — предложи Уейн, като извади цветето иззад ухото си и му го подаде заедно с една банкнота от десет клипса.
Мъжът сви рамене, подаде празния портфейл, взе банкнотата и я пъхна в джоба си. Цветето захвърли настрани.
— Глупак — заяви накрая, докато се отдалечаваше с картофките в ръка.
Уейн подхвърли портфейла във въздуха и го улови.
— Излъга ли го с рестото, Уейн? — попита Стария Дент.
— Моля?
— Накара го да ти даде петдесет, а ти му върна четирийсет.
— Какво? — попита пак Уейн и пъхна портфейла в задния си джоб. — Нали знаеш, че не мога да броя до толкова, Дент. Освен което му дадох още десет накрая.
— За портфейла му.
— Не — възрази Уейн. — За портфейла му дадох цветето. Банкнотата беше, защото установих, че някак си съм се сдобил с десет клипса в повече, напълно случайно, нали разбираш.
След което се усмихна, взе си едно пликче картофки и се отдалечи нататък по улицата.
Портфейлът беше много хубав. На божеството му щеше да му хареса. Всеки имаше нужда от портфейл, нали така? Извади го от джоба си и започна да го отваря и затваря, докато не забеляза, че едната му страна бе протрита.
Поквара. Бяха го измамили! Това изобщо не ставаше да бъде поднесено в дар. Той поклати глава, докато продължаваше напред по улицата край канала. От едната ѝ страна седяха две хлапета, протегнали шепи за по някоя монета. Меланхоличната мелодия на някакъв уличен музикант се разнасяше малко по-нататък. Вече наближаваше Съборищата, един приятен бедняшки квартал, и започваше да долавя полъха на характерната му миризма. За щастие, ароматът, който се носеше от близката пекарна, го прикриваше почти изцяло.
— Ето какво — обърна се той към едното от хлапетата, което бе момиченце на няма седем години, и приклекна до тях. — Не съм натрупал достатъчно премеждия.
— Сър? — погледна го въпросително момичето.
— Старите истории, които разказват за подвизите на героите, изпратени на някаква мисия, са изпълнени с премеждия — които са като приключения, само че по-трудни за преодоляване. Дракони и тем подобни… може би някое особено тежко главоболие.
— Може ли… може ли малко дребни монети, сър?
— Нямам такива — отговори Уейн замислено. — Ще му се не види. В историите винаги дават пари на уличните хлапета, нали? Така им се разбира, че са герои, нали така. Изчакайте мъничко.
Той стана и нахлу в пекарната, възможно най-героично. Жената зад тезгяха тъкмо вадеше тава питки с месо от фурната. Уейн заби една вилица на дървения плот на тезгяха и я остави да стърчи, сякаш бе някакъв легендарен меч.
— Колко питки ще ми дадете за това? — попита.
Жената го погледна намръщено, после взе вилицата и я завъртя между пръстите си.
— Господине — отговори му тя, — това е сребро.
— Та… колко? — попита Уейн.
— Много.
— „Много“ става, добра ми търговке.
Миг по-късно излезе от пекарната, хванал три големи хартиени плика, пълни с по дузина питки всеки. Пусна шепата дребни монети, които жената също бе настояла да му даде, в ръцете на хлапаците, и вдигна пръст назидателно, когато ченетата им увиснаха.
— Вие обаче — каза той, — трябва да си ги заслужите.
— Как, господине?
— Вземете тези — отвърна той, като пусна пликовете. — И идете да раздадете, каквото има вътре.
— На кого? — попита момичето.
— На всеки, който се нуждае от тях — обясни Уейн. — Но ето какво. Не яжте по повече от четири, бива ли?
— Четири? — попита момиченцето. — Само за мен?