— Добре де, пет — но само защото умееш да се пазариш толкова добре. Хитруша малка.
След което се отдалечи от зашеметените деца с бодра крачка по ръба на канала, като подмина музиканта, който продължаваше да си седи и да подрънква на една стара китара.
— Дай нещо по-живичко, менестреле! — подвикна Уейн и метна сребърна лъжица в обърнатата шапка на мъжа, оставена пред него.
— Ей, я чакай — спря го мъжът и присви очи надолу. — Какво е това? Лъжица?
— Търговците явно направо примират за тях! — викна Уейн. — Ще ви дадат петдесет питки с месо за нея, че и ресто. Свирете „Последен дъх“ сега, менестреле!
Мъжът сви рамене и захвана песента, която Уейн си тананикаше. Да-дам, да-дам, да-дам. Бърза, енергична. Уейн се залюля напред-назад, затворил очи. „Краят на една епоха“, помисли си. „Божество, което чака да бъде умилостивено.“
Дочу как хлапетата се смеят, отвори очи и ги видя как подхвърлят питки на хората по улицата. Уейн се усмихна, след което се засили и се плъзна гладко по ръба на канала, хлъзгав заради натрупалата се по него слуз. Успя да мине цели три метра, преди да загуби равновесие и да се подхлъзне.
Което, разбира се, го запрати право в канала.
Малко по-късно се измъкна и се покатери от едната му страна, закашлян. Е, може би това се броеше за премеждие. Ако не, вероятно беше поетичен символ — като се има предвид какво бе направил на Уакс тази сутрин.
Извади шапката си от водата, след което обърна гръб на канала. Така трябваше да продължи. Обърнал поглед напред към бъдещето, загърбил миналото. Нямаше смисъл да си завира носа в неща, които вече нямаха значение. Продължи по пътя си, като ръсеше вода и въртеше последния останал му сребърен прибор — ножа — между пръстите си. Това не беше подходящ дар за тази мисия. Беше сигурен в това. Но какъв да бъде?
Спря пред следващия мост, който пресичаше канала, и отстъпи назад. Нисък мъж в униформа, която Уейн не разпознаваше, вървеше по близката улица, хванал малка книжка в ръка. Наоколо имаше автомобили, паркирани в различни положения — най-често отчасти качени на тротоара. Мъжът с униформата спираше до всеки и си записваше нещо в книжката.
Уейн тръгна след него.
— Ей, господине — повика го. — Какво правите?
Дребният човек с униформата му хвърли един поглед, после извърна очи обратно към тефтерчето си.
— Ново нареждане от градската управа относно паркирането на автомобили — трябва да се спират по-подредено, а не така, по тротоара.
— И…
— И затова записвам регистрационните номера на всяка от тях — обясни мъжът. — След което ще намерим собствениците и ще им наложим глоба.
Уейн подсвирна тихичко.
— Това е направо зло.
— Глупости — възрази мъжът. — Такъв е законът.
— Значи сте ченге?
— Длъжностно лице по глобите — уточни мъжът. — Допреди месец прекарвах повечето си време, като правех инспекции на кухни. Но тази работа ми спори доста повече, да ви кажа. Досега…
— Чудесно — прекъсна го Уейн. — Колко искате за книжката?
Мъжът го изгледа продължително.
— Не се продава.
— Имам един много хубав портфейл тук — каза Уейн и го вдигна, а от него покапа вода. — Наскоро изпран.
— Продължавайте си по пътя, ако обичате, господине — отговори мъжът. — Не съм…
— Ами това? — попита Уейн, като измъкна ножа.
Мъжът отскочи назад уплашено и изпусна книжката. Уейн я грабна и пусна ножа на земята.
— Страхотен бартер. Мерси. Довиждане — каза, и изчезна на бегом.
— Ей! — кресна мъжът и хукна след него. — Ей!
— Не приемам рекламации! — извика Уейн, като придържаше мократа си шапка с ръка и продължаваше да търчи, колкото го държаха краката.
— Върни се веднага!
Уейн се стрелна по главната улица покрай канала, като подмина двама старци, приседнали на стълбището пред една къща в началото на бедняшката махала.
— Това е момчето на Едип — обади се единият. — Все се замесва в по някоя бъркотия.
Миг по-късно отнесе една питка с месо във физиономията.
Уейн не обърна внимание на случилото се, а продължи напред с пълни сили. Ченгето бе доста упорито. Преследва го по цели десет улици, преди да забави ход и накрая да спре, опрял ръце на коленете си. Уейн се ухили и сви зад следващия ъгъл, преди да облегне гръб на тухлената стена на сградата, до един прозорец. Самият той бе доста изтощен.
„Сигурно ще пусне доклад“, помисли си. „Дано не лепнат прекалено голяма глоба на Уакс.“
Трябваше да намери нещо, което да занесе на връщане в знак на извинение. Може би на Уакс щеше да му свърши работа един нов портфейл.