Уейн дочу някакъв шум до себе си, обърна се и видя как една очилата жена се навежда през прозореца и го разглежда любопитно. Държеше химикалка, а през прозореца се виждаше полунаписаното писмо, което лежеше на бюрото пред нея. Идеално.
Уейн докосна шапката си с пръсти и грабна химикалката от ръката ѝ.
— Благодаря — каза, отвори книжката и надраска вътре няколко думи.
Жената нададе вик, но Уейн вече ѝ подхвърляше химикалката обратно. После продължи нататък по пътя си.
Крайната му цел, божията обител, вече не беше далеч. Зави по една улица, на която се редяха дървета и старомодни, малки къщички. Преброи ги, докато вървеше, и когато стигна, се обърна вдясно и застана с лице към него. Новият храм на божеството. Беше се преместило тук преди няколко месеца.
Пое си дъх дълбоко и прогони музиката от ума си. Трябваше да бъде тих. Промъкна се внимателно по дългата пътека, която водеше към входната врата. Когато стигна, пъхна внимателно книжката в пролуката между ключалката и касата на вратата. Не посмя да почука. Ранет бе ревниво божество, известно със склонността си да стреля по хората — за нея, това си беше на практика правителствен дълг. Ако констаблите не откриваха по няколко трупа на прага ѝ всяка седмица, щяха да се зачудят дали не се е разболяла.
Отдалечи се от къщата, все така тихо. Усмихна се, като си представи реакцията на Ранет, когато отвореше вратата. Беше така разсеян, че едва не се блъсна право в самата нея, която тъкмо вървеше по пътеката към вратата.
Уейн залитна назад. Съвършена кестенява коса, прибрана назад, така че да открива прекрасното ѝ лице, обветрено от времето, което бе прекарала в Дивите земи. Фантастична фигура, закръглена тъкмо където трябва. И висока. По-висока от Уейн. Така че му даваше възможността да я гледа от долу нагоре с изпълнен с обожание взор.
— Уейн! Какво правиш пред къщата ми?
— Ами…
— Идиот — прекъсна го тя и го подмина. — Смей само да си влизал вътре. Предай на Уакс, че тъкмо отидох и му доставих въжетата. Нямаше нужда да праща хора да проверяват какво става.
— Въжета ли? — попита Уейн. — Какви въжета?
Тя не обърна внимание на въпроса му, а промърмори:
— Кълна се, че наистина ще взема да те застрелям, плужек такъв.
Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, усмихна се сам на себе си и се обърна да си тръгне.
— Какво е това? — обади се тя иззад него.
Той продължи да върви.
— Уейн! — извика тя. — Ще те застрелям, точно в този момент. Кълна се. Кажи ми какво си направил.
Той се обърна.
— Просто подарък, Ранет.
— Тефтерче? — попита тя, като прелисти страниците.
Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и сви рамене.
— Книжка, да си записваш неща в нея — отговори. — Все пишеш нещо, все мислиш нещо. Реших, че ако има вещ, която винаги да може да ти бъде полезна, то това би било нещо за писане. На всичките ти идеи сигурно им отеснява там, горе. Логично е да ти трябва място, където да ги държиш.
— Защо е влажно?
— Извинявай — отвърна той. — Разсеях се за момент и го пъхнах в джоба си. Но веднага го извадих. Наложи ми се да се бия с десетима констабли за него, между другото.
Тя го прелисти, присвила очи подозрително, докато не отвори на последната страница.
— Какво е това? — попита, като вдигна тефтерчето по-близо до очите си, за да прочете думите, които Уейн бе надраскал там. — „Благодаря и сбогом“? Ти полудял ли си?
— Нищо ми няма — каза Уейн. — Просто реших, че вече е време.
— Напускаш града?
— Да, за малко — но не това означават думите. Сигурен съм, че пак ще се виждаме. Може би даже често. Просто… знам, че няма да се виждаме, нали разбираш?
Тя го изгледа продължително, след което явно се отпусна.
— Сериозно ли го казваш?
— Да.
— Най-после.
— Човек все някога трябва да порасне, нали? Разбрах, че… Ами, да искаш нещо не го кара да се сбъдне задължително, нали така?
Ранет се усмихна. Струваше му се, че е минало адски дълго време, откакто я бе видял да го прави последно. Приближи се към него и той дори не трепна, когато му подаде ръка. Беше доста горд с това.
Взе ръката ѝ, тя вдигна неговата и целуна опакото на дланта му.
— Благодаря, Уейн.
Той се усмихна, пусна ръката ѝ и се обърна да си върви. Една крачка по-късно, обаче, се поколеба, после прехвърли теглото си на другия си крак и отново се наведе към нея.
— Мараси каза, че се ухажвате с някакво друго момиче.
— … Така е.
Уейн кимна.
— Разбирам. Виж, не искам да тръгвам накриво — като се има предвид колко джентълменски и зряло се държах досега, и прочее. Но не можеш да обвиниш един мъж, ако започне да мисли в определена посока, щом чуе нещо подобно. Та… исках само да попитам — дали има някакъв шанс ние тримата да…