— Уейн.
— Нямам нищо против, ако е дебела, Ранет. Обичам жени, които ти дават за какво да се хванеш…
— Уейн.
Той я погледна в лицето и забеляза буреносното ѝ изражение.
— Ясно — каза. — Добре. Ясно. Дали би било възможно в името на хубавото ни, приятелско сбогуване да забравим за в бъдеще, че съм го споменавал?
— Ще се постарая.
Той се усмихна, свали шапката си и я удостои с дълбокия поклон, който бе научил от портиера шесто поколение, който го беше посрещнал пред балната зала на лейди ЗоБел в Четвъртия октант. След това се изправи, нахлупи пак шапката си и ѝ обърна гръб. Откри, че си подсвирква, докато продължаваше по пътя си.
— Каква е тази мелодия? — подвикна тя след него. — Позната ми е.
— „Последен дъх“ — отговори той, без да се обръща. — Пианистът я свиреше, когато се запознахме.
Зави зад ъгъла, без да поглежда назад. Дори не провери дали не се е прицелила в него с някоя от пушките си, или нещо подобно. Усети как пристъпва с все по-бодри крачки, докато се отправяше към най-близкото оживено кръстовище. Там метна портфейла в канавката. Не мина дълго, преди една карета под наем да спре, за да изчака реда си, при което кочияшът забеляза портфейла и се спусна бързешком да го вземе.
Уейн се изстреля към него от близката уличка, хвърли се на земята и грабна портфейла изпод пръстите му.
— Мой е! — настоя. — Пръв го видях!
— Глупости — каза кочияшът и плесна Уейн с пръчката, която използваше за конете. — Аз си го изпуснах, гамен такъв. Мой е!
— А, така ли било? Колко има вътре, тогава?
— Не съм длъжен да ти отговарям.
Уейн се ухили и вдигна портфейла.
— Ето какво. Ще ти го дам — заедно със съдържанието. Но в замяна ще ме откараш до гара Запад в Четвърти октант.
Кочияшът го изгледа подозрително, след което протегна ръка.
Половин час по-късно, каретата спря пред гарата — мрачна на вид сграда с островърхи кули и мънички прозорци, сякаш направени да дразнят хората вътре с оскъдната гледка на небето, която им предоставяха. Уейн седеше на стъпалото за лакеи на гърба на каретата и люлееше крака. Влаковете изпускаха пара и спираха един след друг на пероните, готови да натъпчат огромните си търбуси с ново попълнение пътници.
Уейн скочи от каретата, докосна шапка за довиждане, докато се сбогуваше с мърморещия кочияш — който явно си бе дал сметка, че са го минали, — и влезе с лека стъпка през отворените врати. Пъхна ръце в джобовете си и се огледа, докато не забеляза Уакс, Мараси и Стерис, застанали сред малка могила от куфари и заобиколени от прислужници.
— Най-после! — сопна му се Уакс. — Уейн, влакът ни ще пристигне всеки момент. Къде беше?
— Отидох да поднеса дар на едно прекрасно божество — обясни Уейн, вдигнал поглед към високия таван на сградата. — Според теб защо са я направили толкова висока? Не е като влаковете да влизат вътре, нали?
— Уейн? — обърна се към него Стерис, сбръчкала нос. — Ти пиян ли си?
Той се постара да заваля думите леко.
— Не, естествено. Как… как ще съм пиян по това време?
И я погледна лениво.
— Просто си нетърпим — каза тя и махна с ръка на камериерката си да дойде. — Не мога да повярвам, че си рискувал да закъснееш само заради една-две чаши алкохол.
— Не бяха само една-две — възрази Уейн.
Когато влакът пристигна, се качи заедно с останалите — Стерис и Уакс бяха запазили цял вагон за групата им. За съжаление, резервацията бе направена в последната минута, поради което го бяха сложили най-отзад на композицията, а Уейн трябваше да дели стая с Хърв, един от лакеите. Как ли пък не. Вече беше осведомен, че хърка. Щеше да си намери друго място за спане — а ако не, просто щеше да си стои буден. Пътуването до Ню Сирън нямаше да отнеме чак толкова дълго. Щяха да пристигнат преди изгрев-слънце.
Всъщност, когато огромната машина най-после започна да се движи и бавно да набира скорост, той се измъкна през прозореца на купето — за огромно безпокойство на Хърв, — и се покатери на покрива. Известно време остана да си седи, като си подсвиркваше тихо, а вятърът рошеше косата му. Простичка мелодия, лесна и позната, с акомпаниращ ритъм, който звучеше от колелата на влака. Да-дам, да-дам, да-дам. Бърза… енергична.
После легна и се загледа в небето, облаците, слънцето.