— Споменаха за капитана на констаблите, който идвал да я разпитва за нещо — обясни Айдашуи.
„Констабъл?“, замисли се Уакс.
— Да вървим, Асинтю! — каза тя, като го улови за ръката. — Баба ти ще се справи с него за нула време. Може вече да идва насам!
Той беше замръзнал на място.
Айдашуи го погледна. Живите ѝ кафяви очи му пречеха да мисли ясно.
— Хайде де — подкани го тя. — Да излезеш от Селото почти не се смята за провинение. Не си ли живял тук четиринайсет години?
Поквара.
— Трябва да вървя — каза той и се обърна, готов да побегне обратно.
Айдашуи остана, без да помръдва от мястото си, докато той се отдалечаваше. Уаксилий навлезе в гората тичешком и препусна към Колибата на Синода. „Нали знаеш, че сега вече те смята за страхливец“, отбеляза част от ума му. „Останалите — също.“
Уаксилий спря със залитане пред прозореца на кабинета на баба си. Сърцето му препускаше. Притисна се към стената, и да — наистина дочуваше нещо през отворения прозорец.
— Ние сами следим за спазването на законите ни, констабъл — тъкмо казваше баба Вуафендал вътре. — Знаете това.
Уаксилий се осмели да се надигне на пръсти и да надзърне през прозореца. Видя баба си, седнала зад бюрото — същинско олицетворение на териската праведност, с коса, сплетена на плитка, и безупречно спретната роба.
Мъжът, застанал от другата страна на бюрото, държеше констабълската си шапка под мишница в знак на уважение. Беше възрастен, с увиснали мустаци, а нашивката на гърдите му обозначаваше, че е капитан и детектив. Висок ранг. Важен.
„Да!“, помисли си Уаксилий, докато ровеше из джоба си за записките си.
— Терисците сами следят за спазването им — отговори констабълът, — защото рядко ги нарушават, та няма нужда от това.
— Няма нужда и сега.
— Моят осведомител…
— Значи вече имате и осведомител? — попита баба му. — Мислех, че се касае за анонимен сигнал.
— Анонимен, да — каза констабълът и положи лист хартия на бюрото. — Но считам това за повече от „сигнал“.
Бабата на Уаксилий взе листа. Уакс знаеше какво пише на него. Самият той го беше изпратил на констаблите — заедно с едно писмо.
Риза, която мирише на дим, виси зад вратата му.
Окаляни ботуши, чиито размер пасва на отпечатъците, оставени пред изгорената сграда.
Бутилки газ в сандъка под леглото му.
Списъкът съдържаше дузина улики, които сочеха към Форч като виновника за палежа на колибата за хранене по-рано същия месец. Уаксилий усети как го обзема въодушевление, задето констаблите бяха приели откритията му насериозно.
— Обезпокоително — каза баба му, — но не виждам тук нищо, което да ви дава правото да нахлувате на наша територия, капитане.
Констабълът се наведе напред и опря длани на ръба на бюрото, за да я погледне право в очите.
— Не отказахте помощта ни така категорично, когато изпратихме пожарникарски отряд да потуши пожара.
— Винаги ще бъда готова да приема помощ, за да спася живота на хората — отговори баба му. — Но нямам нужда от помощ, за да ги накажа със затвор. Благодаря ви.
— Да не би причината да е във факта, че Форч е Двуроден? Боите ли се от силите му?
Тя го изгледа с презрение.
— Старейшине — продължи констабълът, като си пое дълбоко дъх. — Сред вас се крие престъпник…
— Ако наистина е така — прекъсна го тя, — ще се справим с него сами. Посещавала съм крепостите на мъка и разрушение, които вие отвън наричате „затвори“, капитане. Няма да позволя да оковат някой от хората ми там въз основа на слухове и анонимни приумици, изпратени ви по пощата.
Констабълът издиша и се изправи отново. После остави нещо друго върху бюрото с рязко изтракване. Уаксилий присви очи, за да види какво е, но констабълът го беше покрил с длан.
— Какво знаете за палежите, старейшине? — попита тихо констабълът. — Те често се оказват така наречените от нас „съпътстващи престъпления“. Установяваме, че са били използвани да прикрият обир или някаква измама, или са представлявали първа проява на агресия, предшестваща по-сериозно нападение. В случаите като тези, пожарът често се оказва просто предвестник. В най-добрия случай се касае за любител на палежите, който чака удобен случай да изпепели още нещо. В най-лошия… предстои нещо по-страшно, старейшине. Нещо, за което всички ще съжалявате.
Баба му сви устни в тънка линия. Констабълът отдръпна ръка и разкри предмета, който бе оставил на бюрото. Куршум.
— Какво е това? — попита баба му.