— Говориш за отговори, тайни и търсене. Защо мразиш политиката толкова много?
— Е, може би е защото да седиш в някаква задушна стая и да слушаш как други се оплакват е обратното на откривателство.
— Не! — възрази Стерис. — Всяко заседание е загадка, лорд Уаксилий. Какви са мотивите им? Какви са тихите им лъжи и какви отговори можеш да намериш?
Тя метна топката обратно в ръцете му, после взе куфара си и го остави на малката коктейлна масичка в средата на купето.
— С финансовите дела на Къщата е същото — добави.
— Финансовите дела — повтори Уакс безизразно.
— Да! — настоя Стерис, порови из куфара и измъкна една счетоводна книга. — Погледни!
Тя я отвори и посочи една рубрика.
Той погледна страницата, после вдигна очи към лицето ѝ. „Какво въодушевление“, помисли си. Но… Счетоводни книги?
— Три клипса — каза той. — Между таблиците има три клипса разлика. Съжалявам, Стерис, но тази сума е без значение. Не виждам…
— Не е без значение — каза тя и се намести до него. — Не виждаш ли? Отговорът е някъде тук, в тази книга. Нима не ти е поне малко любопитно? Да разгадаеш мистерията къде са отишли?
И тя му кимна ентусиазирано.
— Е, може да ми покажеш къде да търся — каза той.
От самата мисъл му прилошаваше, но тя изглеждаше така щастлива.
— Ето — каза Стерис и му подаде една от книгите, после изрови и втора. — Виж получените стоки. Сравнете датите и платимите суми с написаното в книгата! Аз ще прегледам разходите за поддръжка.
Уакс хвърли поглед към прозореца на вратата им, наполовина в очакване да зърне как Уейн се залива от смях при вида на номера, който му е погодил. Но Уейн не беше тук. И това не беше някаква смешка. Стерис грабна своята купчина счетоводни книги и се залови с тях с такова настървение, както умиращ от глад човек би нападнал сочна пържола.
Уакс въздъхна, облегна се на седалката и започна да преглежда цифрите.
6.
Мараси спря на изображението на чудовището.
Слънцето вече беше залязло; хората, насядали около нея във вагон-ресторанта, разговаряха приглушено, докато влакът бавно взимаше един живописен завой, но тя беше напълно запленена от картината. Чертите на скицата бяха неравни, резки и някак успяваха да предадат дълбокия ужас на автора. Повечето страници сред материалите, които ѝ беше предоставил ВенДел, представляваха описания на въпросите, на които бе отговорил — или, в повечето случаи, не беше отговорил — раненият кандра.
Това беше различно. Грубата скица, нахвърляна с два цвята молив, изобразяваше страховито лице. Пламтящо в червено лице, изкривена уста, рога и шипове отстрани. Но и черни очи, нарисувани като бездни на фона на алената кожа. Изглеждаше като детски кошмар, пренесен на лист хартия.
В долния ъгъл имаше надпис. „Скица от РеЛуур на съществото, описано на 7.8.342.“ Вчера.
На следващата страница беше предаден поредният диалог.
ВенДел: Опиши ни пак нещото, което си видял.
РеЛуур: Звяра.
ВенДел: Да, звяра. Той ли пазеше гривните?
РеЛуур: Не. Не! Това беше преди. Падна от небето.
ВенДел: От небето?
РеЛуур: Тъмнината горе. От бездната. Няма очи. Гледа ме! В момента ме гледа!
По-нататъшните въпроси бяха отложени с един час, тъй като РеЛуур хлипаше в ъгъла, неутешим. Когато отново започна да говори, нарисува тази скица, без да го караме, докато мърмореше за нещото, което бе видял. Нещо не било наред с очите на създанието. Може би клинове?
Клинове. Мараси извади чантата си изпод масата и се зарови в нея, докато мъжът и жената на масата зад нея се засмяха силно и поръчаха още вино. Мараси бутна настрани двустрелния пистолет, който беше прибрала вътре, и извади една тънка книжка — копие на онази, която Железни очи беше дал на Уаксилий.
В нея откри описанието, което търсеше — думи, написани от лорд Мъглороден, Лестиборн.
Доколкото можах да разбера, хемалургията може да създаде на практика всичко, като пренапише неговия Духовен аспект. Но дори Лорд-Владетеля не е успял да я овладее особено добре! Неговите колоси са били страхотни бойци — та те са можели да се изхранват и да оцеляват само с пръст, — но прекарвали на практика цялото си време в разпри и безпричинни взаимни убийства, и ненавиждали факта, че вече не са хора. Кандра са по-добър вариант — но те се превръщат в купчини желеподобна каша, ако не разполагат с клинове, и не могат да се размножават сами.