Това, което искам да кажа, е че не бива да се експериментира твърде много с този аспект на хемалургията. На практика безполезен е; на всеки един начин да постигнеш добър резултат се падат един милион начина нещата да се объркат. Придържай се към прехвърлянето на сили и ще ти е по-добре. Имай ми доверие.
Бе така странно да чете думите на лорд Мъглороден и да звучат така небрежно. Та той беше Оцелелия от пламъците. Губернаторът, който беше властвал благосклонно над човечеството в продължение на век, и го беше направлявал по време на трудната задача да построи цивилизацията наново. Звучеше така обикновено. На едно място дори признаваше, че е карал Бриз, Съветника на боговете, да пише повечето му речи вместо него. Така че всички известни цитати, максими и мъдри слова, приписвани на лорд Мъглороден, всъщност бяха фалшиви.
Не че беше глупак. Не — книгата беше пълна с интелигентни прозрения. Почти смущаващо проницателни. Според лорд Мъглороден, старите и тежко болни Металородни следваше да бъдат събрани и помолени да се жертват, за да създадат тези… клинове, които на свой ред можеха да се използват, за да бъдат създадени същества, надарени с огромна мощ.
Аргументите, които бе изложил в книгата, бяха убедителни. Нямаше да бъдат така смущаващи, ако бяха лесни за отхвърляне.
Тя се вглъби в описанията на хемалургичните експерименти, като се опитваше да изолира съзнанието си от шумната двойка зад гърба ѝ. Възможно ли беше тази рисунка да изобразява някакъв нов вид хемалургично чудовище — като онези, на които Уакс беше попаднал под Елъндел? Създадено от Котерията, или може би резултат на зле протекъл експеримент? Или пък имаше нещо общо с вечно неуловимия Трел, богът с неизвестния метал?
В крайна сметка, тя остави този въпрос настрана и се съсредоточи върху основната си задача. Как щеше да открие клина на РеЛуур? Той беше ранен вследствие на някакъв взрив, който беше откъснал част от тялото му, и бе принуден да избяга, като остави плътта си — и клина — там.
Плътта на кандра оставаше човекоподобна, ако бъде откъсната от тялото, затова хората, почиствали след взрива, сигурно просто се бяха се отървали от нея, нали? Трябваше да провери дали не са създали някакъв масов гроб за хората, убити от експлозията. Разбира се, ако от Котерията знаеха какво да търсят в трупа на една кандра, може би бяха взели клина. Еванотипите — и вероятността да експериментират с хемалургия — правеха тази възможност по-правдоподобна. Значи това също беше следа, която трябваше да проследи. И…
И това гласът на Уейн ли беше? Мараси се обърна да погледне двойката зад себе си, и наистина — Уейн се беше присъединил към облечените в елегантни вечерни тоалети мъж и жена и си бъбреше с тях приятелски. Беше облечен както обикновено — в панталоните с тиранти, типични за Дивите земи, и бе оставил дългото си палто на закачалката до масата.
Забеляза Мараси, ухили се и изпи чаша от виното на двойката, преди да се сбогува с тях. Влакът се разтресе рязко и чиниите изтракаха по масите, а Уейн се настани на мястото срещу нея, ухилен от ухо до ухо.
— Вино ли търсиш да изкрънкаш? — попита Мараси.
— Не — отговори той. — Пиеха шампанско. Едва го понасям. Онова, което търся, е произношение. Тези там бяха от Ню Сирън. Трябва да се ориентирам как говорят хората там.
— А. Нали разбираш, че възпитанието изисква да си свалиш шапката, ако си на закрито?
— Разбира се — отговори той и докосна шапката си с пръсти за поздрав. После се облегна на стола и някак си успя да качи обутите си в ботуши крака на масата. — А ти какво правиш тук?
— Във вагон-ресторанта ли? — попита Мараси. — Просто търсех достатъчно пространство за работа.
— Уакс ни е наел цял един вагон, жено — каза Уейн, посочи към минаващия наблизо келнер, после — към устата си и направи движение, сякаш излива нещо вътре. — Имаме нещо от порядъка на шест стаи, само за нас.
— Може би просто бях в настроение да съм около други хора.
— А ние не сме ли хора?
— В твоя случай, този въпрос е спорен.
Той се ухили и ѝ намигна, а сервитьорът най-после се приближи към тях.
— Желаехте… — започна той.
— Пиене — довърши Уейн.
— Бихте ли бил по-конкретен, господине?
— Много пиене.
Келнерът въздъхна и насочи поглед към Мараси, която поклати глава:
— За мен — нищо.
Сервитьорът се отправи да изпълни поръчката.
— Без шампанско! — подвикна Уейн след него, с което си спечели не един втренчен поглед от останалите пътници във вагона. После се обърна към Мараси и я изгледа изпитателно. — И така — ще отговориш ли на въпроса ми? От какво се криеш, Мараси?