— Това ли е всичко? — попита Мараси.
— Какво? — попита я на свой ред Уейн. — Още ли искаш да му се случи на горкия човечец? Много садистично от твоя страна, Мараси. Много садистично.
— Нямах предвид… — тя си пое дълбоко дъх и започна наново. — Това имаше ли някаква връзка с моето положение?
— Всъщност не — отговори Уейн и отпи, после извади една малка дървена кутийка от джоба си и си взе топче дъвка от нея. — Но ти казвам, на Чип му се струпа адски много на главата. Всеки път, като започна да си мисля, че животът ми е ужасен, си спомням за него и си казвам: „Е, Уейн, поне не си обезпаричен, обезмъжествен нещастник, който не може дори да си изчопли сопола от носа, както трябва.“ И се ободрявам.
Той ѝ намигна, пъхна топчето дъвка в уста, стана и се отдалечи от масата. Махна на МеЛаан, която носеше изящна дантелена рокля и огромна шапка. Една обикновена жена би се нуждаела от много здрав корсет, за да носи подобен тоалет, но кандрата вероятно просто бе преправила тялото си, където трябва. Което беше невероятно несправедливо.
Мараси се втренчи в бележките си. След разговора с Уейн се чувстваше още по-объркана — което не беше необичайно, но може би в думите му все пак имаше мъдрост. Тя се вглъби пак в работата си, но не след дълго започна да клюма. Вече беше късно, слънцето отдавна бе залязло и нямаше да пристигнат поне още няколко часа. Затова взе купчината листове и ги прибра обратно в голямата папка.
От нея изпадна нещо. Мараси се намръщи и го вдигна. Малка платнена торбичка. Когато я отвори, видя в нея една малка обица като за Пътеследващ, и бележка.
„За всеки случай, Уаксилий.“
Тя се прозина, прибра торбичката и напусна вагон-ресторанта. Частният вагон, който Уаксилий им беше наел, беше закачен два вагона по-назад, в самия край на влака. Тя стисна здраво папката с листата, когато излезе на откритата платформа между вагоните, брулена от вятъра. На нея стоеше един нисък железничар, който я изгледа изпитателно, докато преминаваше в другия вагон. Този път не каза нищо, макар че миналия я беше посъветвал да не се мести от вагон във вагон, а вместо това да го остави да ѝ занесе храната в нейния.
Следващият вагон бе първа класа, с няколко единични стаи, подредени от едната страна. Мараси го прекоси, като подминаваше електрическите лампи, които се редяха по стената. Последния път, когато се бе возила на влак, лампите бяха газови, ярки и със стабилни мрежи. Одобряваше научния напредък, но тези ѝ се струваха доста по-ненадеждни — помръкваха всеки път, когато влакът намалеше скорост, например.
Тя премина в последния вагон, след което подмина своята стая и се приближи към стаята, в която вечеряха Уаксилий и Стерис, за да ги нагледа. Изненада се, като видя, че и двамата бяха още там. Беше го очаквала от Уаксилий, но Стерис не беше по късното лягане.
Мараси открехна леко плъзгащата се врата и подаде глава вътре.
— Уаксилий?
Уакс бе коленичил на пода, а седалката му беше цялата отрупана в счетоводни книги и листа хартия. Вперил очи в един от тях, той вдигна ръка към нея в знак да замълчи, щом тя отвори уста да го попита какво прави.
Мараси се намръщи. Защо…
— Аха! Намерих го — оповести тържествуващо Уаксилий, като се изправи.
— Какво? — попита Стерис. — Къде?
— Бакшишите.
— Вече погледнах там.
— Един от работниците на кея е завършил поръчката след крайния срок — обясни Уаксилий, като грабна един от листовете и го обърна към Стерис. — Дал е четири клипса бакшиш на едно от надничарчетата да предаде от негово име съобщение, като е уточнил, че иска парите да му се възстановят. Което управителят действително е направил и е посочил разхода в доклада си, но е записал три вместо четири, и счетоводителите са го вписали така.
Стерис се втренчи в листа, разширила очи.
— Копеле такова — възкликна тя, с което накара Мараси да примигне изненадано. Никога не бе чувала Стерис да използва такъв език. — Как се досети?
Уаксилий се ухили и скръсти ръце.
— Уейн би казал, че е защото съм гениален.
— Уейн има умствения капацитет на муха-винарка — каза Стерис. — В сравнение с него, всички са гениални. И…
Тя млъкна, едва сега забелязала Мараси. Примигна, а лицето ѝ придоби по-сдържано изражение.
— Мараси. Заповядай. Искаш ли да седнеш?
— Къде? — попита Мараси. Всяка водоравна повърхност бе покрита със счетоводни книги и хвърчащи листа. — На полицата за багаж? Това финансовите отчети на къщата ли са?
— Открих един изгубен клипс — обяви Уакс. — Последния, трябва да добавя. Което означава, че за цялата вечер съм открил два, а Стерис — само един.