Уаксилий се приближи към свещта. Пламъчето потрепна, крехко и самотно. Защо я беше оставил тук Форч? Какво…
Нещо тежко се разби в гърба му. Той изстена от болка, залитна напред под силата на удара и се блъсна в два стола, подредени един върху друг. По пода зад него изтрополяха ботуши. Уаксилий успя да се хвърли на една страна и да се превърти по пода в мига, в който Форч разби една стара дървена подпора в столовете и ги пропука на парчета.
Уаксилий се изправи бързо. Рамената му пулсираха от болка. Форч се обърна към него с лице, напълно скрито от сенките.
Уаксилий отстъпи назад.
— Форч! Успокой се. Искам само да поговорим — каза той и трепна, когато усети гърба си да се опира в стената. — Няма защо да…
Форч се хвърли към него и замахна. Уаксилий изкрещя уплашено и се шмугна в коридора.
— Помощ! — извика, докато Форч тичаше след него. — Помощ!
Уаксилий бе имал намерение да избяга по стълбите, но сега се беше видял принуден да побегне в обратната посока. Отдалечаваше се от тях. Стовари се с рамото напред във вратата в дъното на коридора. Тя трябваше да води към заседателната стая на горния етаж — поне ако разположението на това общежитие беше същото като в неговото. И може би още едно стълбище?
Уаксилий нахлу през вратата и се озова в една по-светла стая. Около широкото отворено пространство в средата ѝ бяха подредени стари маси, натрупани една върху друга, като публика около сцена.
В средата, осветено от десетина свещи, лежеше дребно момче на около пет години, завързано за дървена дъска, чиито два края бяха опрени в две маси. Ризата му беше разрязана на парчета и лежеше на пода. Парцалът, натъпкан в устата му, заглушаваше виковете му, докато се бореше немощно с въжетата.
Уаксилий залитна и спря рязко, като оглеждаше сцената — момчето, подредените в редица ножове, които проблясваха на един тезгях наблизо, вадичките кръв, които се стичаха от раните, прорязани в гърдите на детето.
— О, проклятие — прошепна Уаксилий.
Форч влезе зад него и затвори вратата с изщракване.
— О, проклятие — повтори Уаксилий и се обърна, ококорил широко очи. — Форч, какви ги вършиш?
— Не знам — каза тихо младият мъж. — Просто искам да видя какво има вътре. Нали разбираш?
— Отиде с момичетата — каза Уаксилий, — за да имаш алиби. Ако открият, че стаята ти е празна, ще кажеш, че си бил с тях. Далеч по-дребно провинение в сравнение с истинското ти престъпление. Поквара! Сестра ми и останалите не са забелязали, че си се измъкнал, нали? В момента са навън, вече пияни, и после дори няма да си спомнят, че те е нямало. Ще се закълнат, че си бил…
Уаксилий млъкна, когато Форч вдигна поглед, а пламъчетата на свещите се отразиха в очите на безизразното му лице. Вдигна шепа пирони във въздуха.
„Да. Нали Форч е…“
Уаксилий изкрещя и се хвърли към купчина мебели, а пироните се стрелнаха от ръката на Форч, тласкани от аломантията му. Посипаха се срещу дървените маси, столовете и пода с пращене, сякаш биеше градушка. Болка проряза ръката на Уаксилий изведнъж, докато бързаше да се дръпне назад.
Той нададе вик, стисна раненото място и се скри зад купчина мебели. Един от пироните беше откъснал парче месо над лакътя му.
Метал. Нуждаеше се от метал.
Бяха изминали месеци, откакто беше разгарял стомана. Баба му искаше той да прегърне териската си страна. Уаксилий вдигна ръце и установи, че са голи. Гривните му…
„В стаята ти са, идиот такъв“, помисли си. Разрови се из джоба на панталона си. Винаги държеше там…
Кесийка с метални стружки. Измъкна я, докато отстъпваше назад от Форч, който разхвърляше настрани столове и маси, за да се добере до него. Плененото дете изплака тихо някъде отстрани.
Пръстите на Уаксилий трепереха, докато се опитваше да отвори пликчето стружки, но то изведнъж изскочи от ръката му и се стрелна през стаята. Той се завъртя към Форч, отчаян, и го видя как тъкмо грабва един метален прът от масата и го мята към него.
Уаксилий се опита да залегне. Твърде бавно. Тласнатият прът го удари в гърдите и го отхвърли назад. Форч изръмжа и залитна. Не се беше упражнявал да развива аломантичните си дарби, затова не беше съумял да застане достатъчно стабилно. Тласъкът му го захвърли назад на същото разстояние, на което беше блъснал Уаксилий.
И все пак, Уаксилий се удари в стената със стон и усети как нещо в него изпращява. Пое си рязко дъх и се свлече на колене. Причерня му. Стаята сякаш плуваше пред очите му.