Ейдриън отпи глътка чай и избърса челото си.
— Продължавай. Какво стана?
— Не знам. Събудих се и добре се посмях. Понякога сънищата са много реални. Навярно за някои грешници няма път назад.
— Библията не казва така.
— Благодаря ти, Емпория. Благодаря и за обяда. Сега трябва да си полегна.
В три следобед Емпория отиде при отец Байлър в канцеларията му в църквата. Срещите на подобно място предвещаваха единствено неприятности и скоро след встъпителните любезности проповедникът премина на въпроса, или по-точно на един от тях.
— Чух, че са те видели в магазина за алкохол на Уили Рей.
Думите му изобщо не изненадаха Емпория.
— Аз съм на седемдесет и пет, поне с четирийсет години по-стара от вас, и ако реша да купя лекарство за приятел, просто го правя.
— Лекарство?
— Той така го нарича, а аз обещах на близките му, че ще се грижа за неговото лечение.
— Назови го както си щеш, Емпория, но църковното настоятелство е разтревожено. Една от възрастните ни дами да стъпи в магазин за алкохол. Какъв пример даваш на младежта?
— Това ми е работата и няма да трае дълго.
— Носи се слух, че си го поканила да се моли заедно с нас.
Благодаря ти, Дорис, помисли си Емпория, но не го изрече на глас. Само с нея бе споделила, че е казала на Ейдриън да дойде на църква.
— Аз каня всички да се молят с нас, отче. И вие го искате. Така пише в Библията.
— Е, в случая е малко по-различно.
— Не се тревожете. Няма да дойде.
— Слава Богу. За греха се заплаща със смърт, Емпория, и този младеж носи последствията от поведението си.
— Да, така е.
— А за теб не е ли опасно, Емпория? Болестта е плъзнала из страната и по целия свят. Тя е извънредно заразна и да ти кажа честно, в енорията се тревожим сериозно за теб. Защо поемаш такъв риск? Не е в твой стил.
— Медицинската сестра ме увери, че за мен няма заплаха. Чистя му, храня го, давам му лекарства и слагам гумени ръкавици, когато пера дрехите му. Вирусът се разпространява по полов и кръвен път, а ние избягваме подобен контакт.
Емпория се усмихна. Проповедникът си оставаше все така навъсен.
Той кръстоса ръце и благочестиво ги положи върху бюрото. Лицето му стана сурово, когато изрече:
— Някои от енориашите се притесняват от теб.
Тя бе очаквала всичко друго, но не и това и щом осъзна какво има предвид, загуби дар слово.
— Ти докосваш каквото докосва той. Дишаш същия въздух, ядеш същата храна, пиеш същия чай и вода и Бог знае още какво. Переш дрехите, бельото и чаршафите му с гумени ръкавици заради вируса. Не се ли досещаш колко е опасно, Емпория? После носиш бацилите тук, в Божия дом.
— Безопасно е, отче. Убедена съм.
— Може би, но всичко зависи от гледната точка. Нашите братя и сестри мислят, че си полудяла, и се страхуват.
— Някой трябваше да се грижи за него.
— Той произхожда от богато бяло семейство, Емпория.
— Няма си никого.
— Да не спорим за това. Основната ми грижа е църквата.
— Но църквата е и моя. Била съм тук много преди да дойдете, а сега искате да ме прогоните?
— Искам просто да си помислиш дали да не се оттеглиш, докато той почине.
Минутите минаваха в пълно мълчание. Просълзена, но с гордо вдигната глава, Емпория гледаше през прозореца към листата на дървото отвън. Байлър седеше неподвижно и се взираше в ръцете си. Когато накрая се изправи, тя заяви:
— Тогава да приемем, че на първо време няма да идвам, отче. Започвам сега, а ще сложа край, когато реша. И докато ме няма, ще влизам в магазина за алкохол, щом пожелая, а вие и дребните ви шпиони можете да клюкарствате, колкото си искате.
Той я изпрати до изхода.
— Не пресилвай нещата, Емпория. Всички те обичаме.
— Виждам колко ме обичате.
— И се молим за теб и за него.
— Със сигурност ще му бъде приятно да го чуе.
Името на адвоката беше Фред Мейс — единственото от „Жълти страници“, познато на Ейдриън. Поговориха накратко по телефона и Ейдриън му написа дълго писмо. В петък, точно в четири следобед, Мейс и секретарката му паркираха пред розовата къща. Мейс носеше куфарчето си и каса вино от най-добрия магазин за алкохол отвъд релсите. Емпория отскочи на гости при Дорис, за да могат да обсъдят насаме правните въпроси.