Въпреки многобройните слухове Ейдриън не притежаваше нищо. Нямаше никакъв тайнствен фонд, наследен от покойни роднини. Подготвеното от Мейс завещание зае само една страница и според него изтъняващите финансови средства на Ейдриън оставаха за Емпория. Вторият и по-важен документ уреждаше въпроса за погребението. Когато всичко бе подписано и заверено, Мейс остана да си побъбрят на чаша вино. Разговорът не трая дълго. Мейс и секретарката му явно бързаха да приключат срещата. Сбогуваха се с любезни думи и кимвания, но без ръкостискане, а щом се върнаха в кантората на площада, незабавно започнаха да описват ужасното състояние на младежа.
Следващата неделя Емпория се оплака от главоболие и реши да не ходи на църква. Валеше и лошото време й даде още един повод да си стои у дома. Двамата с Ейдриън ядяха царевични питки на верандата и гледаха бурята.
— Как е главоболието ти? — попита той.
— Минава. Благодаря.
— Веднъж спомена, че от четирийсет години не си пропускала литургия. Защо не отиде днес?
— Не се чувствах добре, Ейдриън. Нищо повече.
— Да не сте се скарали с проповедника?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Нали ти казах вече.
— Откакто се срещнахте, не си на себе си. Мисля, че с нещо те е обидил и че е било свързано с мен. Дорис идва все по-рядко. Хърман изобщо не се появява. Изабел не е наминавала от седмица. Телефонът почти не звъни. А сега и не ходиш на църква. Ако ме питаш, целият Лоутаун ти обръща гръб, и то заради мен.
Тя не възрази. Как би могла? Ейдриън казваше истината и всяко възражение от нейна страна би прозвучало фалшиво.
Гръмотевица разтърси прозорците и мощен порив на вятъра тласна дъжда към верандата. Влязоха вътре — Емпория в кухнята, Ейдриън в стаята си зад затворена врата. Съблече се по бельо и се изпъна на леглото. Вече привършваше „Докато лежах и умирах“, петия роман на Фокнър. По очевидни причини дълго се бе колебал дали да го чете, но откри, че е много по-лек и весел от очакваното. За един час приключи с книгата и заспа.
Късно следобед дъждът отмина; въздухът остана прохладен и свеж. След лека вечеря с грах и царевичен хляб пак излязоха на верандата, където Ейдриън скоро обяви, че стомахът му се бунтува. Нуждаеше се от малко вино, както повеляваше Първото послание до Тимотея, глава 5, стих 23. За виното използваше пукната чаша за кафе със застарели петна. Едва бе отпил няколко малки глътки, когато Емпория каза:
— Знаеш ли, май и моят стомах не е наред. Може да опитам мъничко от това.
Ейдриън се усмихна.
— Чудесно. Отивам да донеса.
— Не. Седи си. Знам къде е бутилката.
Тя се върна с подобна чаша и се отпусна на люлеещия се стол.
— Наздраве — каза Ейдриън, доволен, че си има компания.
Емпория отпи, облиза устни и каза:
— Не е зле.
— Това е шардоне. Хубаво е, ама не е кой знае какво. Но е най-доброто, което имат в магазина.
— Ще свърши работа — каза предпазливо тя.
След втората чаша Емпория започна да се кикоти. Беше тъмно и над улицата цареше тишина.
— Исках да те питам нещо — подхвърли тя.
— Питай.
— Кога разбра, че си… така де, различен? На колко години беше?
Мълчание, дълга глътка вино. Досега бе разказвал историята само на онези, които можеха да го разберат.
— Нещата вървяха горе-долу нормално, преди да навърша дванайсет. Членувах в скаутски отряд, играех бейзбол и футбол, ходех на лагери и риболов. Обичайните момчешки занимания. Но когато навлязох в пубертета, започнах да осъзнавам, че не си падам по момичета. Съучениците ми говореха непрестанно за тях, а аз пет пари не давах. Загубих интерес към спорта и се обърнах към изкуството, дизайна и модата. Когато пораснах още малко, другите вече излизаха с момичета, но не и аз. Знаех, че нещо не е наред. Имах един приятел, Мат Мейсън. Голям красавец, момичетата бяха луди по него. Постепенно осъзнах, че го харесвам, но разбира се, не казах на никого. Обичах да си фантазирам. Направо се побърквах. После започнах да заглеждам и други момчета. На петнайсет най-сетне си признах, че съм гей. По онова време останалите в класа вече си шушукаха. Нямах търпение да се махна оттук и да заживея както искам.
— Съжаляваш ли?
— Да съжалявам? Не, не мога да се променя. Мечтая си да бях здрав, но същото важи за всички тежко болни.
Тя остави празната чаша на плетената масичка и се загледа в мрака. Лампата на верандата не светеше. Двамата седяха в сенките и бавно се люлееха.