Откриха болница „Милосърдие“ и оставиха Роджър на седалката в безжизнено състояние. Тази градска болница беше основен приемен пункт за нощните жертви на престъпления, домашно насилие, полицейска стрелба, сблъсъци между банди, свръхдози наркотици и катастрофи с пияни водачи. Почти всички от въпросните жертви бяха чернокожи. Около входа на спешното отделение гъмжеше от линейки и полицейски коли. Тълпи отчаяни роднини се лутаха из сумрачните коридори да търсят близките си. Под звуците на писъци и крясъци Аги и Калвин изминаха километри в търсене на регистратурата. Накрая я откриха, сякаш нарочно забутана в дъното. Зад бюрото млада мексиканка дъвчеше дъвка и четеше списание.
— Приемате ли бели? — започна любезно Аги.
На което тя хладнокръвно отвърна:
— Кого търсите?
— Дошли сме да дадем кръв.
— Кръводаряването е нататък по коридора — посочи тя.
— Отворено ли е?
— Съмнявам се. За кого ще давате кръв?
— Ъъъ… за Бейли — каза Аги и погледна безизразно Калвин.
Сестрата затрака по клавиатурата и погледна монитора.
— Малкото име?
Аги и Калвин се спогледаха навъсено. Нямаха представа.
— Мислех, че Бейли му е малкото име — каза Калвин.
— Аз пък мислех, че му е фамилията. Нали му викаха Бък?
— Да, ама фамилията на майка му е Колдуел.
— Колко пъти се е омъжвала?
Момичето следеше диалога със зяпнала уста. Аги я погледна и попита:
— Имате ли някого с фамилия Бейли?
Тя затрака, изчака и каза:
— Мистър Джеръм Бейли, на четирийсет и осем години, чернокож, с огнестрелна рана.
— Някой друг?
— Не.
— А мъж с малко име Бейли?
— Не ги водим по малко име.
— Защо не?
Престрелката между две улични банди бе започнала час по-рано в общинските жилища в Северен Мемфис. По някаква неизвестна причина тя се поднови на паркинга пред болница „Милосърдие“. Напълно загубил представа за света, Роджър бе изтръгнат от унеса, когато наблизо затрещяха изстрели. Мозъкът му се нуждаеше от една-две секунди, за да реагира, но не след дълго той осъзна, че някой пак стреля по него. Надигна глава, погледна предпазливо през страничното стъкло и проумя, че няма представа къде се намира. Навсякъде имаше паркирани коли, наблизо се издигаше многоетажен паркинг, а в далечината мигаха червени и сини лампи.
Пак отекна стрелба, Роджър се приведе, загуби равновесие и се просна на пода, където трескаво зашари с ръце под седалката за някакво оръжие. Както всеки друг младеж от окръг Форд, Аги не би тръгнал никъде без защита и Роджър знаеше, че тук трябва да има пистолет. Откри го под шофьорската седалка — деветмилиметров автоматичен „Хъск“ с дванайсет патрона в пълнителя. Напълно зареден. Роджър стисна оръжието, погали го, целуна цевта и бързо свали страничното стъкло. Чу гневни гласове, после видя някаква кола със сигурност гангстерска — да се движи подозрително през паркинга.
Роджър стреля два пъти, не улучи нищо, но успя да промени стратегията на гангстерската престрелка. Доджът на Аги незабавно бе обсипан с автоматичен огън. Задното стъкло се пръсна, стъклени късчета се разпиляха из цялото купе и по дългата коса на Роджър, който пак се стовари на пода и запълзя да търси укритие. Измъкна се през лявата врата, сгъна се надве и хукна на зигзаг из сенките между редиците паркирани коли. Зад него отново се раздадоха гневни гласове, после още един изстрел. Той продължи да бяга с изгарящи от напрежение бедра и прасци, привел глава на нивото на гумите. Не успя да вземе завоя между две коли и се блъсна в предната броня на един стар кадилак. Поседя на асфалта, като се ослушваше, дишаше тежко, потеше се и ругаеше, но за щастие не кървеше. Бавно надигна глава, не видя преследвачи, но реши да не рискува. Продължи напред между паркираните коли, докато излезе на някаква улица. Приближаваше се кола, затова той пъхна пистолета в джоба на панталона си.
Дори за Роджър бе очевидно, че тази част от града е военна зона. По прозорците имаше дебели решетки. Мрежестите огради бяха увенчани с бодлива тел. Страничните улици изглеждаха зловещи и мрачни и в миг на прояснение Роджър се запита: „Какво правя тук, по дяволите?“ Само пистолетът го пазеше да не изпадне в тотална паника. Той тръгна бавно по тротоара, обмисляйки каква стратегия да предприеме, и реши, че ще е най-добре да се върне в пикапа и да изчака приятелите си. Стрелбата бе спряла. Може би наоколо вече имаше полицаи и положението ставаше безопасно. На тротоара зад него се раздадоха гласове и един бегъл поглед през рамо му разкри, че по улицата бързо се задава група чернокожи младежи. Роджър ускори крачка. Един камък падна наблизо и отскочи на пет–шест метра. Онези крещяха нещо. Той извади пистолета от джоба си, сложи пръст на спусъка и закрачи още по-бързо. Напред стана по-светло и когато зави зад ъгъла, се озова на малък паркинг пред денонощен магазин.