Точно пред магазина имаше кола, а до нея се караха бял мъж и бяла жена. Докато Роджър се приближаваше, мъжът замахна и стовари юмрук в лицето на жената. Звукът от жестокото кроше бе отвратителен. Роджър застина, когато замъгленият му ум осъзна какво става.
Но жената устоя на удара и контраатакува с невероятна комбинация. Най-напред с десен прав разби устните на мъжа, после се приведе и с ляв ъперкът смачка тестисите му. Той изпищя като жигосано добиче и се свлече, а Роджър пристъпи крачка напред. Жената погледна Роджър и пистолета му, после забеляза бандата, идваща по тъмната улица. В близките четири пресечки не се виждаше друг бял човек.
— Неприятности ли имаш? — попита тя.
— Да, струва ми се. А ти?
— Не ми е най-спокойната вечер. Имаш ли шофьорска книжка?
— Естествено — каза Роджър и едва не посегна пак за портфейла си.
— Да изчезваме.
Тя бутна Роджър зад волана и бързо се настани до него. Роджър даде газ и колата се понесе на запад по Поплар Авеню.
— Кой беше онзи там? — попита Роджър, като гледаше ту огледалото, ту улицата отпред.
— Моят дилър.
— Твоят дилър!
— Аха.
— И просто ще го зарежем?
— Защо не свалиш тоя пистолет? — попита тя.
Роджър погледна ръката си и осъзна, че все още стиска пистолета. Остави го на седалката между двамата. Жената моментално грабна оръжието, прицели се в него и нареди:
— А сега млъквай и карай.
Когато Аги и Калвин се върнаха при пикапа, полицията вече си беше отишла. Двамата зяпнаха при вида на пораженията и изругаха цветисто, щом разбраха, че Роджър е изчезнал.
— Взел ми е пистолета — каза Аги, след като провери под седалката.
— Тъпо копеле — повтаряше Калвин. — Дано да е пукнал.
Изчистиха стъклата от седалката и потеглиха, бързайки час по-скоро да се измъкнат от центъра на Мемфис. За момент обсъдиха дали да не потърсят Роджър, но вече им беше писнало от него. Мексиканката от регистратурата им бе обяснила как да стигнат до Централната болница, където имало най-голяма вероятност да открият Бейли.
Дежурната служителка в Централната болница им каза, че отделението за кръводаряване не работи нощем, ще бъде отворено в осем сутринта и категорично не приема кръв от лица, на които им личи, че са употребили алкохол. В момента в болницата нямало пациент с малко име или фамилия Бейли. След като жената приключи с тях, като по магия отнякъде изникна униформен пазач и ги помоли да напуснат. Те не възразиха и той ги придружи до изхода. Докато си пожелаваха лека нощ, Калвин го попита:
— Слушай, знаеш ли къде можем да продадем по половин литър кръв?
— На Уоткинс Стрийт има кръвна банка. Не е много далеч.
— Мислиш ли, че работи в момента?
— Да, отворено е цяла нощ.
— Как се стига до там? — попита Аги.
Той им посочи пътя, после каза:
— Само внимавайте. Там ходят всички наркомани, щом им потрябват пари. Опасно е.
Кръвната банка бе единственото място, което Аги откри от пръв път, и когато спряха на улицата до нея, двамата се надяваха да е затворено. Не беше. Приемната се оказа мърлява стая с редица пластмасови столове и разхвърляни списания. Под масичката в ъгъла някакъв наркоман се беше свил на пода и изглеждаше така, сякаш умира. Зад бюрото седеше мъж със сурово лице и хирургически дрехи.
— Какво искате? — опита се да ги стресне той.
Аги се изкашля, отново погледна наркомана в ъгъла и успя да изтърси:
— Тук ли купувате кръв?
— Приемаме доброволно или срещу заплащане — обясни сдържано мъжът.
— Колко?
— Петдесет долара за половин литър.
За Калвин, останал само с шест долара и четвърт в джоба, сумата се равняваше на куверт, три разводнени бири и повторение на незабравимия танц на Амбър. За Аги с неговите осемнайсет долара и никакви кредитни карти сделката означаваше още едно бързо посещение в „Десперадо“ и достатъчно бензин, за да се прибере у дома. И двамата напълно бяха забравили за Бейли.
Подадоха им бланки. Докато ги попълваха, дежурният попита: