— Колко ви дължа?
Мистър Макбрайд поклати глава и се изплю на чакъла до вана.
— Нищо. За моя сметка е. Само го докарай обратно с пълен резервоар.
— Бих се чувствал по-добре, ако можеше да платя нещо — възрази Лион.
— Не.
— Е, благодаря тогава.
— Искам да е тук утре по пладне.
— Ще бъде. — Лион кимна към един стар японски пикап, вмъкнат между две коли в другия край на паркинга. — Имате ли нещо против да оставя пикапа си?
— Не.
Лион отвори вратата и се качи във вана. Включи двигателя, нагласи седалката и огледалата. Мистър Макбрайд се приближи, запали цигара без филтър и погледна Лион.
— Нали знаеш, че на някои хора не им допада тая история — каза той.
— Благодаря, но повечето изобщо не ги интересува — отговори Лион. Беше угрижен и нямаше настроение за празни приказки.
— Аз мисля, че не е редно.
— Благодаря. Утре най-късно до обед съм тук — промълви Лион, после даде назад и изчезна по улицата.
Намести се по-удобно на седалката, провери спирачките и бавно форсира двигателя, за да изпробва мощността. Двайсет минути по-късно беше далеч от Клантън, дълбоко навътре сред хълмовете в северния край на окръг Форд. След селцето Плезънт Ридж пътят стана само чакъл, сградите по-малки и по-нарядко. Лион зави по една къса алея, водеща към къща, която изглеждаше като сандък. Покрай вратите бяха прераснали бурени, а керемиденият покрив отдавна се нуждаеше от ремонт. Това бе домът на семейство Грейни — мястото, където Лион беше израснал заедно с братята си, единственото стабилно нещо в техния печален и хаотичен живот. Примитивна шперплатова рампа водеше към страничната врата, за да може майка му, Инес Грейни, да влиза и излиза с инвалидната си количка.
Когато Лион изключи двигателя, страничната врата се отвори и Инес се спусна по рампата. Зад нея изникна грамадното туловище на средния й син Бъч, който все още живееше с майка си, защото никога не бе живял другаде, поне не и на свобода. Шестнайсет от неговите четирийсет и шест години бяха минали зад решетките и дори на външен вид той си беше типичен професионален престъпник — имаше дълга коса, вързана на опашка, обици на ушите, разнообразна растителност по лицето, масивни бицепси и колекция от евтини татуировки, направени от един художник в затвора срещу заплащане с цигари. Бъч грижовно и нежно побутваше количката на майка си и тихичко й говореше нещо, докато слизаха по рампата.
Лион гледаше и чакаше, после мина зад вана и отвори двойната врата. Двамата с Бъч внимателно повдигнаха майка си и я сложиха в каросерията. Бъч я избута напред до конзолата, която делеше двете седалки, закрепени за пода с винтове. Лион завърза здраво количката с канап, който някой от хората на Макбрайд бе забравил във вана, и когато Инес бе настанена, синовете й минаха отпред. Пътешествието започна. След броени минути те отново излязоха на пътя. Чакаше ги дълга нощ.
Инес беше на седемдесет и две години, майка на три деца и баба поне на четири, самотна старица с крехко здраве, която вече не помнеше кога за последен път й е провървяло. Макар почти от трийсет години да се смяташе за неомъжена, доколкото й бе известно, нямаше официален развод с жалкото същество, което практически я изнасили, когато беше на седемнайсет, ожени се за нея, когато навърши осемнайсет, създаде три момчета и после за щастие изчезна от лицето на земята. Когато й се случваше да се моли, тя не пропускаше да отправи гореща молба Ърни да не припарва до нея и да си стои там, където го бе запратил мизерният му живот, ако все още не беше умрял по най-ужасен начин — нещо, за което Инес тайничко си мечтаеше, но не смееше да го поиска от Бог. И до днес упрекваше Ърни за всичко — за разклатеното си здраве и бедността, за проваления си живот, за липсата на приятели и дори за презрението на собствените си роднини. Но най-сурово го осъждаше за отвратителното отношение към собствените му синове. Изоставянето им бе далеч по-милостиво, отколкото непрестанните побоища.
Когато излязоха на магистралата, и тримата се нуждаеха от цигара.
— Дали Макбрайд ще има нещо против, ако запалим? — попита Бъч. Той пушеше по три пакета на ден и непрестанно посягаше за цигара.
— Някой е пушил тук — каза Инес. — Мирише на лисичарник. Включил ли си климатика, Лион?
— Да, но не се усеща, ако прозорците са отворени.
След малко тримата вече изпускаха облаци дим, без особено да се вълнуват от отношението на мистър Макбрайд към пушенето в неговия ван, а топлият вятър нахлуваше на вълни през отворените прозорци. Веднъж влязъл вътре, вятърът нямаше откъде да излезе — липсваха други прозорци и отдушници, — затова се връщаше с рев напред и обгръщаше тримата Грейни, които се взираха в пътя, пушеха съсредоточено и сякаш бяха забравили всичко останало, докато ванът се носеше по шосето. Бъч и Лион небрежно тръскаха пепелта през прозорците. Деликатната Инес използваше лявата си шепа за пепелник.