— Колко ти взе Макбрайд? — попита Бъч.
Лион поклати глава.
— Нищо. Дори напълни резервоара. Каза, че не бил съгласен с това. Твърдеше, че и на много други не им се харесва.
— Не ми се вярва.
— И на мен.
Когато трите цигари бяха допушени, Лион и Бъч вдигнаха стъклата и почнаха да човъркат климатика и отдушниците. В купето нахлу горещ въздух и едва след няколко минути успяха да спрат отоплението. И тримата се обливаха в пот.
— Добре ли ти е отзад? — попита Лион, като хвърли поглед през рамо и се усмихна на майка си.
— Добре ми е. Благодаря. Работи ли климатикът?
— Да, вече става по-хладно.
— Не усещам.
— Искаш ли да спрем някъде за безалкохолно?
— Не. Да побързаме.
— Аз бих пил една бира — каза Бъч.
Тия думи сякаш бяха очаквани, защото Лион незабавно тръсна глава, а Инес отвърна с едно категорично „Не“.
— Никакво пиене — отсече тя и въпросът бе изчерпан.
Когато преди години напусна семейството, Ърни не взе нищо, освен ловната си пушка, малко дрехи и целия запас от алкохол. Той имаше лошо пиянство и синовете му още носеха емоционални и физически белези от това. Като най-голям Лион бе изпитвал неговата жестокост по-често от братята си и още от малък отъждествяваше пиенето с ужасното поведение на бруталния си баща. През целия си живот той не помириса алкохол, макар че с времето откри други пороци. Бъч обаче пиеше здравата още от юношески години, но никога не се изкуши тайно да вмъкне пиене в майчината си къща. Най-малкият, Реймънд, бе предпочел да последва примера на Бъч, а не на Лион.
За да избяга от неприятната тема, Лион попита майка си какво става с една нейна приятелка и съседка — стара мома, която вече няколко години умираше от рак. Както винаги, Инес се оживи, щом ставаше дума за болежките и леченията на съседите или пък за нейните собствени. Климатикът най-сетне проработи и тежката влага в купето започна да намалява. Когато престана да се поти, Бъч посегна към джоба си, извади цигара, запали я и свали стъклото. Температурата веднага се вдигна. Скоро тримата пак пушеха, а стъклата слизаха все по-ниско и по-ниско, докато въздухът се сгъсти отново от жега и никотин.
Когато допушиха цигарите, Инес каза на Лион:
— Реймънд се обади преди два часа.
Това не го изненада. Вече от няколко дни Реймънд говореше с майка си за нейна сметка. И не само с нея. Телефонът на Лион звънеше толкова често, че съпругата му (третата поред) престана да вдига. Други хора в града просто отказваха да приемат обаждания за своя сметка.
— Какво каза? — попита Лион, но само защото трябваше да реагира. Знаеше какво е казал Реймънд, може би не дословно, но в най-общи линии.
— Каза, че нещата изглеждали много добре и вероятно ще се наложи да изгони сегашните си адвокати, за да наеме други. Нали го знаеш Реймънд. Щом каже на адвокатите какво да правят, те веднага се втурват да го изпълняват.
Без да помръдва глава, Бъч стрелна с очи Лион, а Лион отвърна на погледа. Не си казаха нищо — думите бяха излишни.
— Твърди, че новият му екип идвал от адвокатска фирма в Чикаго с хиляда служители. Представяш ли си? Хиляда адвокати работят за Реймънд. И той им нарежда какво да правят.
Шофьорът и пътникът до него отново си размениха погледи. Инес имаше перде на очите и не беше добре с периферното зрение. Ако бе видяла как се споглеждат двамата й синове, нямаше да бъде доволна.
— Казва, че току-що открили някакви нови доказателства, които трябвало да бъдат представени на процеса, но ченгетата и прокурорите ги потулили. Реймънд твърдо вярва, че с тия доказателства ще може да заведе ново дело тук, в Клантън, макар че още не е сигурен дали да не го прехвърли някъде другаде. Мисли си за някое място в Делтата, защото там имало повече чернокожи съдебни заседатели, а той казва, че те съчувстват на обвиняемите в подобни дела. Ти какво мислиш, Лион?
— В Делтата определено има повече чернокожи — заяви Лион.
Бъч изсумтя нещо, но така и не се разбра какво.