— Вече не вярвал на никого в окръг Форд, особено на полицаите и съдиите. Бог ми е свидетел, така и не ни оставиха на мира.
Лион и Бъч мълчаливо кимнаха. И двамата си бяха патили от полицията в окръга — Бъч много повече от Лион. И макар да се бяха признали за виновни, за да сключат споразумение, те твърдо вярваха, че ги преследват просто защото са от семейство Грейни.
— Само не знам дали бих издържала още един процес — каза Инес с отмалял глас.
Лион искаше да обясни, че шансовете на Реймънд за нов процес са направо нищожни и че той вдига шум по въпроса повече от десет години. Бъч искаше да каже в общи линии същото, но би добавил, че му е писнало от безкрайните глупости на Реймънд за адвокати, процеси и нови доказателства и че е крайно време хлапето да спре да обвинява всичко живо и да започне да се държи като мъж.
Но и двамата си замълчаха.
— Спомена още, че никой от вас не му е пратил пари за последния месец — добави Инес. — Вярно ли е?
Изминаха осем километра, без някой да проговори.
— Чувате ли ме? — попита Инес. — Реймънд каза, че не сте му пратили стипендията за юни, а вече е почти юли. Да не сте забравили?
Лион пръв си изля душата.
— Да сме забравили ли? Че как да забравим? Само това му е в устата. Всеки ден получавам писмо, понякога и по две. Не че ги чета всичките, но винаги става дума за стипендията. „Благодаря за парите, братле.“ „Не забравяй парите, Лион, разчитам на теб, братко.“ „Трябват ми пари, за да платя на адвокатите, нали ги знаеш какви са кръвопийци.“ „Тоя месец стипендията нещо я няма.“
— Какво е това стипендия, по дяволите? — изтърси отдясно Бъч с неочаквано раздразнение.
— Редовно или фиксирано плащане според тълковния речник — обясни Лион.
— Тоест просто пари, така ли?
— Да.
— Тогава защо просто не вземе да каже: „Пратете ми проклетите пари“? Или: „Къде са проклетите пари?“ Защо трябва да използва превзети думи?
— Вече хиляди пъти сме водили тоя разговор — каза Инес.
— Е, нали ти му прати речника — обърна се Лион към Бъч.
— Беше поне преди десет години. По негова молба.
— Е, той още си го има и рови из него за думи, които не сме чували.
— Често се чудя дали адвокатите му разбират какво говори — промърмори замислено Бъч.
— Мъчите се да отклоните темата — намеси се Инес. — Защо не му пратихте стипендията този месец?
— Мислех, че съм я пратил — каза неуверено Бъч.
— Не ти вярвам — отвърна тя.
— Чекът е в пощата — добави Лион.
— И на теб не вярвам. Бяхме се споразумели и тримата да му пращаме по сто долара месечно, дванайсет месеца в годината. Това е най-малкото, което можем да направим за него. Знам, че е тежко, особено за мен, защото живея на социални помощи. Но вие, момчета, си имате работа и е грехота да не отделите по сто долара за брат си, че да си купува прилична храна и да плаща на адвокатите.
— Трябва ли пак да го обсъждаме? — попита Лион.
— Чувам го всеки ден — каза Бъч. — Ако не от Реймънд по телефона или по пощата, тогава от мама.
— Оплакваш ли се? — попита тя. — Да не би да си останал на улицата? Живееш при мен безплатно и отгоре на всичко се оплакваш.
— Стига — каза Лион.
— Ако не съм аз, кой ще се грижи за теб? — оправда се Бъч.
— Млъквайте и двамата. Омръзна ми да ви слушам.
Тримата въздъхнаха и посегнаха за цигара. След дълго и мълчаливо пушене започнаха нов рунд. Инес даде старт с кротката забележка:
— Аз никога не пропускам месец. И ако си спомняте, никога не съм пропускала, докато двамата лежахте в „Парчман“.
Лион изръмжа, удари с длан по волана и гневно каза:
— Мамо, това беше преди двайсет и пет години. Защо ми го припомняш сега? Откакто съм излязъл, нямам дори глоба за превишена скорост.
Бъч, който имаше далеч по-колоритно престъпно минало и все още бе на свобода под гаранция, не каза нищо.
— И месец не съм пропуснала — повтори Инес.
— Стига де.
— А доколкото си спомням, по едно време пращах по двеста долара месечно, защото и двамата бяхте там. Май съм извадила късмет, че не влязохте и тримата едновременно. Тогава и сметките за тока нямаше да мога да си плащам.
— Мислех, че адвокатите му го консултират безплатно — заяви Бъч с надеждата да отклони вниманието от себе си и евентуално да го насочи извън фамилията.
— Така е — потвърди Лион. — Този труд се нарича pro bono и всички адвокати са длъжни да изработват някакви безплатни часове. Доколкото знам, когато онези големи фирми се захващат с подобни дела, не търсят заплащане.