— Тогава какво прави Реймънд с триста долара месечно, щом не плаща на адвокати?
— Вече сме разговаряли на тази тема — каза Инес.
— Сигурен съм, че харчи цяло състояние за химикалки, хартия, пликове и пощенски такси — отбеляза Лион. — Разправя, че пишел по десет писма на ден. Дявол да го вземе, само за тях сигурно отиват над сто долара месечно.
— Освен това е написал осем романа — бързо добави Бъч. — Или май бяха девет, мамо? Вече не помня.
— Девет.
— Девет романа, няколко стихосбирки, куп разкази, стотици песни. Представи си само колко хартия гълта това — каза Бъч.
— Майтап ли си правиш с Реймънд? — попита майка му.
— В никакъв случай.
— Той продаде един разказ — напомни им Инес.
— Естествено, че продаде. Как беше списанието? „Горещи колела“? Платиха му четирийсет долара за разказ, в който се разправя как някакъв тип задигнал хиляда тасове за джанти. Казват, че човек пише за нещата, които познава.
— Ти колко разказа си продал? — попита тя.
— Нито един, защото не пиша, а не пиша, защото знам, че нямам талант. Ако и братчето ми разбере, че не притежава грам творчески способности, тогава ще спести и пари, и мъките на хората да му четат глупостите.
— Много си жесток.
— Не, мамо, просто съм откровен. А ако ти беше откровена с него преди години, вероятно щеше да спре да пише. Но не. Ти му четеше книжките, поезията и разказите и разправяше, че са страхотни. Затова той пишеше пак, с все по-дълги фрази и изречения. Стигна дотам, че човек вече не може да разбере и дума, по дяволите.
— Значи аз съм виновна?
— Не, не за всичко.
— Реймънд пише, за да се излекува.
— Преживял съм същото. Не виждам с какво може да помогне писането.
— Той твърди, че му помага.
— А тия книги на ръка ли са писани или на машина? — намеси се Лион.
— На машина — каза Бъч.
— Кой ги печата?
— Трябвало да плаща на някакъв човек в юридическата библиотека — обясни Инес. — По долар на страница, а едната от книгите беше над осемстотин страници. Аз обаче ги изчетох всичките, до последната дума.
— А разбра ли ги до последната дума? — попита Бъч.
— Почти. С речника е по-лесно. Господи, чудя се откъде ги вади всичките тия изрази.
— И е пратил тези книги в Ню Йорк, за да бъдат издадени, нали? — притисна я Лион.
— Да, а от там му ги върнаха — заяви Инес. — Сигурно и те не са разбрали всичките думи.
— Чудно, че и хората в Ню Йорк не са схванали какво казва — подхвърли Лион.
— Никой не схваща какво казва — обади се Бъч. — Това му е проблемът на Реймънд като писател, поет, политически затворник, автор на песни и юрист. Никой нормален няма представа какво си е наумил, когато почва да пише.
— Значи, ако правилно съм разбрал — каза Лион, — голяма част от разходите на Реймънд отива за финансиране на литературната му кариера. Хартия, машинопис, преписване, пликове, пощенски разноски до Ню Йорк и обратно. Така ли е, мамо?
— Така излиза.
— И всъщност стипендията му едва ли отива за хонорари на адвокати — предположи Лион.
— Едва ли — потвърди Бъч. — А не забравяй и музикалната му кариера. Харчи за струни за китара и нотни листа. Освен това напоследък разрешават на затворниците да вземат под наем музикални записи. Така Реймънд пропя блус. Слушал Би Би Кинг и Мъди Уотърс, а сега разправя, че ободрявал останалите осъдени на смърт със среднощни концерти.
— О, знам. Прочетох го в писмата.
— Винаги е имал хубав глас — каза Инес.
— Никога не съм го чувал да пее — отвърна Лион.
— И аз — добави Бъч.
Намираха се на околовръстното край Оксфорд, на два часа път от затвора „Парчман“. Изглежда, ванът на тапицера се движеше най-добре със сто километра в час; при по-висока скорост предните колела започваха да се тресат. Но нямаше за къде да бързат. Западно от Оксфорд хълмовете ставаха по-ниски; Делтата не беше далеч. Инес разпозна отдясно една бяла селска църквичка близо до някакво гробище и й хрумна, че нищо не се е променило през всичките тия години, в които тя пътуваше до щатския затвор. Запита се колко ли други жени от окръг Форд са минали толкова пъти същото разстояние, но знаеше отговора. Преди много време Лион бе сложил началото на традицията с присъда от две години и половина и тогава правилникът й позволяваше свиждания всяка първа неделя в месеца. Понякога я возеше Бъч, друг път тя плащаше на сина на един съсед, но никога не пропускаше свиждане и винаги носеше сладкиш с фъстъчено масло и повечко паста за зъби. Шест месеца след като пуснаха Лион под гаранция, той я возеше, за да посети Бъч. После зад решетките се озова и Реймънд, само че с Бъч бяха в различни отделения с различни правилници.