— Осъзнавате ли колко тъпо изглеждате? Ние, близките на осъдения, чакаме да се видим за няколко минути с него в тая дрислива дупка без прозорци, с една–единствена врата и бетонни стени, а вие висите да ни пазите, все едно сме кой знае каква заплаха. Не мислите ли, че е адски тъпо?
Вратовете и на двамата сякаш се издуха още повече. Лицата им станаха алени. Ако Бъч беше затворник, щеше да си изпати, но не беше. Той беше гражданин, бивш затворник, мразещ всички ченгета, шерифи, полицаи и охранители, които му се мяркаха пред очите. Всеки човек в униформа бе негов враг.
— Моля ви, сър, седнете — студено изрече единият надзирател.
— Ако случайно сте толкова глупави да не схващате, че можете със същия успех да пазите и от другата страна на вратата, кълна ви се, че е така. Знам, сигурно не са ви обучили чак на такива премъдрости, но ако просто излезете през вратата и паркирате вън дебелите си задници, пак ще ни охранявате, само че ще имаме мъничко уединение. Ще можем да поговорим с брат си, без да ни подслушват разни смешници.
— По-добре млъквай, приятел.
— Хайде, излезте навън, затворете вратата и не я изпускайте от очи. Знам, че можете да се справите, момчета. Сигурен съм, че ще ни опазите.
Естествено, пазачите не помръднаха и накрая Бъч седна на сгъваем стол до майка си. След трийсет минути чакане, които им се сториха цяла вечност, директорът влезе със свитата си и се представи.
— Екзекуцията все още е планирана за една минута след полунощ — съобщи официално той, сякаш провеждаше поредното съвещание със сътрудниците си. — Казаха ни да не очакваме обаждане в последния момент от канцеларията на губернатора.
В гласа му нямаше и следа от съчувствие.
Инес захлупи лицето си с длани и тихичко заплака.
Директорът продължи:
— Както винаги, адвокатите ще се борят до последната минута, но нашите юристи твърдят, че едва ли ще има помилване.
Лион и Бъч се втренчиха в пода.
— За подобни случаи малко смекчаваме правилата. Можете да останете колкото искате, а скоро ще доведем и Реймънд. Съжалявам, че се стигна дотук. Ако мога да направя нещо, само се обадете.
Бъч посочи пазачите.
— Махнете тия тъпанари от тук. Искаме малко уединение.
Директорът се поколеба, огледа стаята и каза:
— Няма проблеми.
После излезе заедно с надзирателите. Петнайсет минути по-късно вратата пак се отвори, Реймънд нахълта с широка усмивка и най-напред се отправи към майка си. След дълга прегръдка и малко сълзи той здраво прегърна братята си и обяви, че нещата се развиват в негова полза. Те придърпаха столовете към канапето и седнаха плътно един до друг. Реймънд хвана ръцете на майка си.
— Здравата сме притиснали копелетата — каза той и продължи да се усмихва с демонстративна самоувереност. — Моите адвокати подават купища молби за habeas corpus и са сигурни, че до един час Върховният съд на САЩ ще изиска делото.
— Какво означава това? — попита Инес.
— Означава, че Върховният съд ще се съгласи да разгледа делото, което води до автоматична отсрочка. Означава, че вероятно ще има нов процес в окръг Форд, макар че не съм сигурен дали бих искал да ме съдят там.
Реймънд беше облечен с бял затворнически гащеризон и евтини гумени сандали на бос крак. Личеше си, че не страда от липса на апетит. Бузите му бяха издути и пухкави. Коремът му висеше над колана. Не го бяха виждали от близо шест седмици и наднорменото му тегло биеше на очи. Както винаги, Реймънд се раздрънка за неща, които не разбираха, а и не им вярваха, поне що се отнасяше до Бъч и Лион. Реймънд от малък бе надарен с буйно въображение, пъргав език и вродена неспособност да казва истината.
Много го биваше в лъжите.
— В момента съм пуснал двайсетина адвокати да съчиняват молби — каза той. — Щатските власти не успяват да им насмогнат.
— Кога ще има вест от съда? — попита Инес.
— Всеки момент. Федералните съдии в Джаксън, Ню Орлиънс и Вашингтон само чакат да сритат задника на щата.
След като щатът неизменно го бе ритал по задника цели единайсет години, изглеждаше трудно да се повярва, че точно сега, в последния момент, Реймънд е успял да преобърне нещата. Лион и Бъч кимнаха замислено, сякаш му вярваха, че неизбежното няма да се случи. Много отдавна знаеха, че техният по-малък брат е издебнал Кой от засада и му е пръснал главата с крадена пушка. Преди години, след като вече го бяха осъдили на смърт, Реймънд призна на Бъч, че е бил толкова друсан, че почти не помни убийството.