Пиршеството преспокойно би стигнало за четирима.
В единайсет и петнайсет Реймънд пристигна шумно. Вкопчваше се в пазачите и сипеше несвързани оплаквания от адвокатите си. Когато видя храната, забрави проблемите и семейството си и зае единствения стол до масата. Използвайки главно пръстите си, той побърза да се налапа с пържени картофи и лучени кръгчета, след което заговори:
— Онези идиоти от Пети апелативен съд току-що ни отрязаха. В момента петицията ни за habeas corpus е на път към Върховния съд във Вашингтон. Цяла адвокатска фирма чака да ги атакува. Нещата изглеждат добре.
Той сръчно натъпка храна в устата си и задъвка, без да спира да говори. Инес се взираше в краката си и бършеше сълзи. Бъч и Лион разглеждаха плочките по пода и се преструваха, че слушат внимателно.
— Видяхте ли Талула? — попита Реймънд и продължи да дъвче след бърза глътка студен чай.
— Не — отвърна Лион.
— Кучка. Иска само правата да напише книга за моя живот. Нищо друго. Ама няма да стане. Оставям всички литературни права на трима ви. Какво ще кажете?
— Чудесно — заяви Лион.
— Страхотно — добави Бъч.
Последната глава от живота му наближаваше. Реймънд вече бе написал автобиографията си, дълга двеста страници, но нито един издател в Америка не бе пожелал да я публикува.
Той дъвчеше енергично, като опустошаваше сома, чийзбургера и пицата, без да подбира. Вилицата и пръстите му танцуваха по масата, често в различни посоки, опипваха, мушкаха, загребваха и тъпчеха храна в устата със същата скорост, с която успяваше да преглъща. Едно прегладняло прасе би вдигало по-малко шум. Инес никога не бе държала особено на маниерите на масата и синовете й бяха усвоили всички лоши навици. Но единайсет години в отделението за осъдени на смърт бяха тласнали Реймънд към нови дълбини на невъзпитаното поведение.
Третата съпруга на Лион обаче беше добре възпитана. Десет минути след началото на последната вечеря той не издържа и кресна:
— Трябва ли да мляскаш така?
— По дяволите, момче, вдигаш повече шум от кон, който яде царевица — моментално се включи Бъч.
Реймънд застина, изгледа яростно братята си и за няколко дълги напрегнати секунди не беше ясно как ще се развие ситуацията. Можеше да избухне класически семеен скандал с изобилие от обиди и лични нападки. През годините бяха преживели няколко грозни сцени в стаята за свиждане — всичките болезнени и незабравими. Но Реймънд се прояви достойно и избра по-мек подход.
— Това е последната ми вечеря — каза той. — А собственото ми семейство ме тормози.
— Аз не те тормозя — обади се Инес.
— Благодаря ти, мамо.
Лион вдигна ръце.
— Извинявай. Всички сме малко напрегнати.
— Напрегнати? — повтори Реймънд. — Мислиш, че вие сте напрегнати?
— Съжалявам, Рей.
— И аз — добави Бъч, но само защото се очакваше да го каже.
— Искате ли крокети? — попита Реймънд и протегна един на Бъч.
Само преди няколко минути последната вечеря представляваше неустоимо изкушение. Но след трескавото нападение на Реймънд върху масата цареше пълна разруха. Въпреки това Бъч жадуваше за малко пържени картофи и един крокет, но отказа. Имаше нещо зловещо нередно в идеята да подяжда нечия последна трапеза.
— Не, благодаря — отвърна той.
След като си пое дъх, Реймънд отново се захвана с храната, макар и малко по-кротко. Омете лимоновия пай и шоколадовия кейк, завърши със сладолед, оригна се, разсмя се и каза:
— Няма да ми е за последно, гарантирам ви.
На вратата се почука. Един пазач влезе и обяви:
— Мистър Танър иска да ви види.
Мистър Танър се оказа слабичък, оплешивяващ младеж с избеляло синьо сако, стари бежови панталони и още по-стари маратонки. Не носеше вратовръзка. Лицето му беше изпито и бледо и по всичко личеше, че се нуждае от дълга почивка. Реймънд набързо го представи на близките си, но в момента мистър Танър не проявяваше интерес към запознанството с нови хора.
— Върховният съд току-що отхвърли молбата — мрачно съобщи той на Реймънд.
Реймънд преглътна с усилие и в стаята се възцари тишина.
— Ами губернаторът? — попита Лион. — Ами всички онези адвокати, които сега разговарят с него?
Танър стрелна недоумяващ поглед към Реймънд, който каза: