— Уволних ги.
— А адвокатите във Вашингтон? — попита Бъч.
— И тях уволних.
— А онази голяма адвокатска кантора в Чикаго? — зачуди се Лион.
— И от нея се отказах.
Танър въртеше очи ту към единия, ту към другия брат.
— Моментът не ми се вижда особено подходящ за уволняване на адвокати — заяви Лион.
— Какви адвокати? — попита Танър. — Аз съм единственият адвокат по делото.
— И ти си уволнен — каза Реймънд и яростно блъсна от масата една чаша, която отхвръкна и оплиска стената със студен чай и кубчета лед. — Хайде, убийте ме! — изкрещя той. — Вече не ми пука.
За няколко секунди всички затаиха дъх, после вратата изведнъж се отвори и директорът се върна заедно с придружителите си.
— Време е, Реймънд — каза той малко нетърпеливо. — Обжалванията приключиха, а губернаторът си легна.
Настана дълга, мъчителна пауза, докато всички бавно осъзнаваха неизбежното. Инес плачеше. Лион тъпо гледаше как ледът и чаят бавно пълзят надолу по стената. Бъч безнадеждно се взираше в последните крокети. Танър изглеждаше готов да припадне.
Реймънд се изкашля и каза:
— Бих искал да видя онова католическо отче. Трябва да се помолим.
— Ще го доведа — отвърна директорът. — Можеш да останеш още малко с близките си, после е време да тръгваме.
Директорът излезе със свитата си. Танър побърза да ги последва.
Раменете на Реймънд провиснаха, лицето му пребледня. Вече нямаше и следа от предишната дързост. Той бавно пристъпи към майка си, падна на колене пред нея и отпусна глава в скута й. Тя го погали, избърса очи и продължи да повтаря:
— Боже, Боже.
— Толкова съжалявам, мамо — промълви Реймънд. — Толкова съжалявам.
Двамата си поплакаха заедно, а Лион и Бъч мълчаливо стояха до тях. Отец Лиланд влезе в стаята и Реймънд бавно се изправи. Очите му бяха влажни и зачервени, гласът тих и немощен.
— Май всичко свърши — каза той на свещеника, който печално кимна и го потупа по рамото.
— Ще бъда с теб в изолатора, Реймънд — успокои го Лиланд. — Ще се помолим за последно, ако желаеш.
— Сигурно не е лоша идея.
Вратата пак се отвори. Директорът влезе отново и се обърна към семейство Грейни и свещеника.
— Моля, изслушайте ме. Това е четвъртата ми екзекуция и от опит знам някои неща. Например, че не е добра идея майката да присъства. Настоятелно ви препоръчвам, мисис Грейни, да останете в тази стая за около час, докато всичко приключи. Имаме медицинска сестра, която ще бъде с вас и може да ви даде успокоително. Моля ви.
Той погледна очаквателно Бъч и Лион. Двамата схванаха намека.
— Ще бъда с него до края — промълви Инес и изплака тъй силно, че дори директорът настръхна.
Бъч пристъпи до нея и я погали по рамото.
— Трябва да останеш тук, мамо — каза Лион.
Инес отново изплака.
— Ще остане — обърна се Лион към директора. — Само й дайте онова хапче.
Реймънд прегърна братята си и за пръв път в своя живот призна, че ги обича — трудна задача дори в този ужасен момент. Целуна майка си по бузата и каза сбогом.
— Бъди мъж — окуражи го Бъч със стиснати зъби и просълзени очи, след което те се прегърнаха за последен път.
Отведоха го и в стаята влезе медицинската сестра. Тя подаде на майката хапче и чаша вода и след броени минути Инес клюмна в инвалидната количка. Сестрата седна до нея и каза на Бъч и Лион:
— Много съжалявам.
Петнайсет минути след полунощ вратата се отвори и един надзирател обяви:
— Елате с мен.
Братята бяха изведени в коридора, претъпкан с надзиратели, служители и много други любопитни наблюдатели, имали късмета да получат достъп до екзекуцията. После излязоха през главния вход. Навън беше все тъй горещо и задушно. Набързо запалиха по цигара, докато вървяха по тясна странична алея покрай западното крило на строго охранявания сектор. Крачеха бавно към залата за екзекуции и чуваха през отворените прозорци с дебели черни решетки как другите осъдени блъскат по вратите на килиите, надават протестни крясъци и вдигат шум по всякакъв начин, за да се сбогуват в последния миг с един от своите.
Бъч и Лион пушеха яростно и искаха също да закрещят, да подкрепят някак затворниците. Но не казаха нито дума. Завиха зад ъгъла и видяха малка тухлена сграда с група надзиратели и други хора пред входа. Наблизо бе спряла линейка. През една странична врата придружителят ги въведе в препълнената стая за свидетели и след като влязоха, двамата зърнаха лица, които очакваха да видят, макар и да нямаха желание. Шерифът Уолс бе дошъл, защото законът го изискваше. Прокурорът присъстваше по свое желание. Чарлийн, многострадалната вдовица на Кой, седеше до него. Придружаваха я две едри момичета, вероятно нейните дъщери.