Помещението за жертвите беше отделено с плексигласова стена, която им позволяваше да гледат свирепо близките на осъдения, но не и да разговарят с тях или да ги ругаят. Бъч и Лион седнаха на пластмасови столове. Зад тях се настаниха някакви непознати хора и когато всички заеха местата си, вратата се затвори. Стаята беше претъпкана и задушна.
Нямаше какво да гледат. Прозорците пред тях бяха закрити с черни завеси, за да не виждат зловещите приготовления. Чуваха се звуци от неопределени движения. Внезапно завесите се дръпнаха настрани и те видяха залата за екзекуции — четири на пет метра, с наскоро боядисан бетонен под. По средата се намираше газовата камера, осмоъгълен сребрист цилиндър с прозорчета, позволяващи да се наблюдава и констатира смъртта.
И там беше Реймънд, вързан на стол, с глава стегната в някакви грозни ремъци, които го принуждаваха да гледа право напред и му пречеха да вижда свидетелите. В момента той сякаш гледаше нагоре, към директора, който му говореше нещо. Присъстваха юристът на затвора, неколцина надзиратели и, разбира се, екзекуторът и неговият помощник. Всички вършеха каквото трябваше с мрачни, решителни изражения, сякаш ритуалът ги отегчаваше. Всъщност до един бяха доброволци, с изключение на директора и юриста.
Малък високоговорител, закачен на гвоздей в свидетелската стая, излъчваше последните звуци.
Юристът пристъпи до вратата на камерата и каза:
— Реймънд, по закон съм задължен да прочета смъртната ви присъда. — Той вдигна лист хартия и продължи: — „Тъй като ви признаха за виновен и срещу вас е издадена смъртна присъда от Районния съд на окръг Форд, с настоящото сте осъден на смърт чрез отровен газ в газовата камера на щатския затвор «Парчман». Нека Бог се смили над душата ви.“
Той отстъпи назад и вдигна слушалката на телефона, закачен на стената. Изслуша какво говорят отсреща, после обяви:
— Няма отсрочка.
— Съществуват ли някакви причини екзекуцията да бъде прекратена? — попита директорът.
— Не — отговори юристът.
— Желаеш ли да кажеш последни думи, Реймънд?
Гласът на Реймънд звучеше едва доловимо, но в абсолютната тишина на свидетелската стая всички го чуха.
— Съжалявам за стореното. Моля за прошка близките на Кой Чайлдърс. Бог вече ми прости. Да приключваме.
Надзирателите напуснаха залата за екзекуции, оставяйки само директора и юриста, които отстъпиха колкото се може по-далеч от Реймънд. Екзекуторът прекрачи напред и затвори тясната врата на камерата. Помощникът му провери уплътненията. Когато камерата бе готова, те хвърлиха бърз поглед наоколо за последна проверка. Нямаше пречки. Екзекуторът изчезна в малко килерче, наречено „химическата стая“, откъдето контролираше клапаните.
Минаха няколко безкрайни секунди. Затаили дъх от ужас, свидетелите гледаха като омагьосани. Реймънд също затаи дъх, но не задълго.
Екзекуторът постави пластмасов контейнер със сярна киселина в една тръба, водеща от химическата стая към голям съд на пода на камерата, точно под стола на Реймънд. Той дръпна ръчката, за да отвори контейнера. Чу се щракане и повечето присъстващи трепнаха. Реймънд също. Пръстите му се впиха в подлакътниците на стола. Гръбнакът му се вдърви. Минаха секунди, после сярната киселина се смеси с топчетата цианид в съда, от който започнаха да се надигат смъртоносни изпарения. Когато най-сетне издиша и повече не можеше да удържи дъха си, Реймънд вдъхна колкото се може повече отрова, за да ускори края. Цялото му тяло реагира мигновено със спазми и гърчове. Раменете му се отметнаха назад. Брадичката и челото му отчаяно се бореха с кожените ремъци около главата. Китките, ръцете и краката му трепереха силно, а изпаренията се надигаха и сгъстяваха.
Още около минута тялото му продължи да реагира и да се бори, но накрая цианидът взе надмощие. Гърчовете отслабнаха. Главата спря да се движи. Пръстите отпуснаха мъртвешката хватка около подлакътниците. Докато въздухът продължаваше да се сгъстява, дишането на Реймънд стана по-бавно и спря. Още няколко последни тръпки, конвулсия на гръдните мускули, треперене на ръцете и най-сетне всичко свърши.
Трийсет и една минути след полунощ го обявиха за мъртъв. Черните завеси бяха дръпнати и свидетелите се изнизаха от стаята. Навън Бъч и Лион се подпряха на ъгъла на тухлената стена и запалиха по цигара.