В тавана на залата за екзекуции бе отворен отдушник и газът се разсея из лепкавия въздух над „Парчман“. Петнайсет минути по-късно пазачи с ръкавици разкопчаха коланите около Реймънд и измъкнаха тялото му от камерата. С помощта на ножици свалиха дрехите, за да бъдат изгорени. Измиха трупа със студена вода от маркуч, после го изсушиха с кърпи, облякоха го отново в бял затворнически гащеризон и го положиха в евтин чамов ковчег.
Лион и Бъч седяха при майка си и чакаха директора. Инес все още бе упоена, но ясно разбираше какво е станало през последните минути. Беше закрила лицето си с длани, плачеше и от време на време мънкаше нещо несвързано. Един пазач влезе и помоли да му дадат ключовете от вана на мистър Макбрайд. Мъчително бавно измина цял час.
След изявлението за пресата директорът най-сетне влезе в стаичката. Изказа им най-дълбоките си съболезнования, като умело имитираше скръб и съчувствие, и помоли Лион да подпише няколко формуляра. Обясни, че Реймънд е оставил в затворническата си сметка почти хиляда долара и чекът ще им бъде изпратен до една седмица. Каза, че във вана са натоварили ковчега и четири кашона с вещите на Реймънд — китарата, дрехите, книгите, кореспонденцията, правните материали и ръкописите. Можеха да си вървят.
Изместиха ковчега настрани, за да качат Инес в каросерията, и когато го докосна, тя отново избухна в плач. Лион и Бъч пренаредиха кашоните, закрепиха инвалидната количка и върнаха ковчега на място. Когато всичко беше готово, последваха колата на охраната към предната част на затвора, излязоха през портала и като завиха по шосе 3, минаха покрай последните протестиращи. Телевизионните екипи вече си бяха заминали. Лион и Бъч запалиха по цигара, но Инес бе прекалено сломена, за да пуши. Дълго време никой не проговори, докато изминаваха километър след километър сред ниви с памук и соя. Близо до градчето Маркс Лион зърна денонощен магазин. Купи сода за Бъч и двойни кафета за себе си и Инес.
Когато Делтата отстъпи място на хълмовете, те се почувстваха по-добре.
— Какво каза накрая? — попита завалено Инес.
— Извини се — отвърна Бъч. — Помоли Чарлийн за прошка.
— Значи тя видя всичко?
— О, да. Да не си мислила, че ще пропусне?
— Трябваше да го видя.
— Не, мамо — възрази Лион. — Можеш да бъдеш благодарна до края на дните си, че не присъства на екзекуцията. Последният ти спомен от Реймънд е дълга прегръдка и нежно сбогуване. Моля те, недей да си мислиш, че си пропуснала нещо.
— Беше ужасно — добави Бъч.
— Трябваше да го видя.
В градчето Бейтсвил отминаха денонощна закусвалня с реклама на пилешки сандвичи. Лион направи обратен завой.
— Трябва да отида до тоалетната — каза Инес.
В три и петнайсет сутринта вътре нямаше други клиенти. Бъч настани майка си до една от предните маси и те хапнаха мълчаливо. Колата с ковчега на Реймънд беше само на десетина метра от тях.
Инес успя да преглътне няколко залъка, но бързо загуби апетит. Бъч и Лион лапаха като невидели.
Малко след пет сутринта навлязоха в окръг Форд. Все още бе много тъмно и пътищата пустееха. Продължиха към Плезънт Ридж в северния край на окръга, спряха на чакълестия паркинг пред една малка петдесятна църква и зачакаха. При първите утринни лъчи чуха как някъде в далечината бучи двигател.
— Чакай тук — каза Лион на Бъч, слезе от вана и изчезна.
Зад църквата имаше гробище и в най-далечния му край малък багер започваше да копае гроб. Беше го осигурил шефът на един техен братовчед. Точно в шест и половина няколко души от църквата дойдоха на гробището. Лион подкара вана по тесния черен път и спря до багера, който беше приключил с копането и сега просто чакаше. Мъжете измъкнаха ковчега от вана. Бъч и Лион внимателно свалиха инвалидната количка на майка си и тримата тръгнаха след ковчега.
Гробарите го спуснаха надолу с въжета и когато достигна подпорите на дъното, ги издърпаха. Проповедникът прочете кратък откъс от Светото писание и изрече молитва. Лион и Бъч хвърлиха малко пръст върху ковчега, след това благодариха на мъжете за помощта.
Докато потегляха обратно, багерът вече запълваше гроба.
Къщата беше празна — нямаше нито загрижени съседи, нито опечалени роднини. Свалиха Инес и я откараха до нейната спалня. Скоро тя се унесе в дълбок сън. Прибраха четирите кашона в бараката, където съдържанието им щеше да вехне и избледнява заедно със спомените за Реймънд.