Решиха този ден Бъч да си остане у дома, за да наглежда Инес и да гони репортерите. През последната седмица имаше много обаждания и все някой щеше да се появи с камера. Бъч работеше в дъскорезница и шефът му щеше да го разбере.
Лион пое към Клантън и спря в покрайнините на града, за да напълни резервоара. Точно в осем пристигна на паркинга пред тапицерската работилница на Макбрайд и остави вана. Един служител обясни, че мистър Макбрайд още не е дошъл. Обикновено идвал на работа към девет и навярно все още бил в близкото кафене. Лион подаде ключовете, благодари на човека и си тръгна.
Потегли към фабриката за лампи източно от града и както винаги пристигна на работа точно в осем и половина.
Миризливи досиета
След седемнайсет години адвокатска практика, която по някаква забравена вече причина постепенно се бе ограничила само до обявяване на фалити и разводи, му се струваше потресаващо, че едно телефонно обаждане може да промени толкова много неща. Като делови човек, зает да урежда тежките проблеми на другите, Мак Стафорд неведнъж бе провеждал телефонни разговори, които преобръщаха драстично живота на хората — разговори за започване или приключване на бракоразводни дела; разговори относно сурови съдебни решения за родителски права; разговори с почтени хора, за да научат, че няма да получат обезщетение. Най-често всички тези разговори бяха неприятни. Но той никога не си бе и помислял, че едно телефонно обаждане може така бързо и драматично да доведе до собствения му развод и фалит.
Обаждането дойде по обед през един унил, мрачен и неособено натоварен вторник в началото на февруари. Секретарката Фрида бе излязла да хапне сандвич и да свърши някаква работа. В малката кантора нямаше други служители и Мак остана да дежури на телефона. Фактът, че бе сам, изигра решаваща роля в по-нататъшния развой на събитията. Ако бе вдигнала Фрида, щеше да има въпроси, и то много. Всъщност голяма част от последвалото нямаше да се случи, ако тя си седеше на мястото в приемната близо до входната врата на малката кантора, известна под името „Джейкъб Маккинли Стафорд — адвокатски услуги“.
След третия сигнал Мак грабна слушалката на телефона върху бюрото си и рязко изрече обичайното: „Адвокатска кантора.“ Получаваше средно по петдесет обаждания на ден, най-често от скарани съпрузи и настървени кредитори, и отдавна бе усвоил навика да променя гласа си и да не се представя, ако онзи, който звъни, не е прослушан от Фрида. Мразеше сам да вдига телефона, но се нуждаеше от клиенти. Както всеки друг адвокат в Клантън, а такива имаше много, той не знаеше кога поредният разговор ще се окаже големият удар, голямата риба, голямото дело, което да му донесе огромен хонорар и може би дори да го спаси от сегашната безизходица. Мак си мечтаеше за такова обаждане от години — толкова отдавна, че не искаше да го признае дори пред себе си.
И през този студен зимен ден с едва доловим дъх на сняг из въздуха обаждането най-сетне дойде.
Мъжки глас с непознат северняшки акцент каза:
— Да. Свържете ме с мистър Мак Стафорд, ако обичате.
Гласът бе твърде любезен и далечен, за да го разтревожи, затова той отвърна:
— Мак е на телефона.
— Мистър Мак Стафорд, адвокатът?
— Точно така. Кой се обажда?
— Името ми е Марти Розенбърг от „Дърбан и Ланг“, Ню Йорк.
— Ню Йорк ли? — попита Мак по-бързо, отколкото се полагаше.
Ню Йорк, естествено. Макар че работата му никога не го бе водила близо до големия град, той определено знаеше за „Дърбан и Ланг“. Всеки адвокат в Америка бе чувал за тази фирма.
— Точно така. Може ли да ви наричам Мак?
Гласът говореше забързано, но любезно и Мак изведнъж си представи как мистър Розенбърг седи във великолепен кабинет с картини по стените, а наоколо сътрудници и секретарки подтичват да изпълнят всяка негова заповед. И все пак въпреки цялото си могъщество той искаше да разговарят приятелски. Мак усети как го облива вълна от неувереност, когато огледа мизерната си кантора и се зачуди дали мистър Розенбърг вече не го е сметнал за поредния провинциален неудачник, щом сам вдига телефона.
— Разбира се. А аз ще ви казвам Марти.
— Чудесно.
— Извинявай, Марти, че сам вдигам телефона, но секретарката ми излезе на обяд.
За Мак беше важно да избистри ситуацията и да покаже на човека отсреща, че е истински адвокат с истинска секретарка.
— Да, добре. Забравих, че сте с един час след нас — заяви Марти с леко пренебрежение, първият намек, че може би ги дели нещо повече от часовите пояси.