— Какво мога да направя за теб? — попита Мак, за да овладее разговора.
Край на празните приказки. И двамата бяха важни, заети юристи. Мозъкът му работеше на пределни обороти, докато опитваше да се сети за някое дело, досие или правен случай, способен да породи интерес от страна на една толкова голяма и реномирана фирма.
— Виж, ние представляваме интересите на една швейцарска компания, която наскоро изкупи основния пакет акции на южнокорейския концерн „Тинзо“. Чувал ли си за „Тинзо“?
— Естествено — побърза да отговори Мак, но всъщност се ровеше из паметта си в търсене на някакъв спомен за „Тинзо“. Да, нещо му се въртеше в главата, но беше съвсем смътно.
— А според старите архиви на „Тинзо“ някога ти си движил иска на група дървосекачи, които твърдели, че са били наранени от дефектни моторни резачки, произведени от клона на „Тинзо“ във Филипините.
О, това ли било! Сега вече Мак беше в час. Вече си спомняше, макар и не с пълни подробности. Случаите бяха отдавнашни, стари и почти забравени, защото Мак всячески се опитваше да ги прогони от съзнанието си.
— Ужасни рани — каза все пак той.
Ужасни или не, раните не бяха чак толкова страшни, че да го накарат да заведе дело. Беше подготвил документите преди години, но загуби интерес, след като не успя да осигури с блъф бързо споразумение. Познанията му в областта на обезщетенията бяха, меко казано, скромни. Въпросните моторни резачки на „Тинзо“ имаха впечатляващо досие за безопасност. И най-важното — делата за дефектни продукти бяха сложни, скъпи, над неговите възможности и обикновено се водеха пред съдебни заседатели, което Мак винаги се стараеше да избегне. Спокойствието беше в разводите и личните фалити плюс от време на време по някое дарение или завещание. Не носеха кой знае какви хонорари, но той и повечето останали адвокати в Клантън успяваха да изкарват хляба си, като избягваха почти всякакви рискове.
— Нямаме данни при вас да е завеждано дело по случая — каза Марти.
— Засега — уточни Мак с цялата дързост, на която беше способен.
— Колко такива случая имаш, Мак?
— Четири — отвърна той, макар че не беше сигурен в точната бройка.
— Да, така е и според нашата документация. Разполагаме с четирите писма, които си пратил на компанията преди известно време. Но не личи да има напредък след първоначалната кореспонденция.
— Работата по досиетата продължава — увери го Мак.
Лъжеше, макар че в думите му се криеше и частица истина. Формално погледнато, досиетата все още се водеха за открити, но той не ги бе докосвал от години. Наричаше ги „миризливите досиета“. Колкото повече отлежаваха, толкова по-силно миришеха.
— Имаме шестгодишен срок на давност — добави самодоволно той, сякаш се канеше още утре да настъпи педала и да се втурне в съдебна атака.
— Твърде необичайно, ако ми разрешиш да го кажа промърмори замислено Марти. — Повече от четири години никакво движение по случая.
Опитвайки се да отклони разговора от собствената си немарливост, Мак реши да хване бика за рогата.
— Накъде биеш, Марти?
— Ами… швейцарските ни клиенти искат да разчистят архивите си и да се отърват от евентуални съдебни искове. Те са европейци, разбира се, и не схващат как работи нашата правна система. Между нас казано, направо се ужасяват от нея.
— И с право — вметна Мак, сякаш редовно скубеше грамадни обезщетения от провинили се корпорации.
— Искат тия неща да изчезнат от архивите и ми поръчаха да проуча възможността за споразумение.
Мак бе скочил от мястото си и притискаше слушалката между челюстта и рамото си. Сърцето му биеше лудо, ръцете му трескаво търсеха някое от миризливите досиета сред купищата стари папки върху наклонения шкаф зад бюрото му — отчаян опит да открие имената на своите клиенти, осакатени преди години от калпавите моторни резачки на „Тинзо“. Моля? Споразумение? Тоест парите да минат от ръцете на богатите в джоба на бедните? Просто не можеше да повярва, че е чул тази дума.
— Там ли си, Мак? — попита Марти.
— О, да, просто прелиствах едно досие. Дай да видим. Всички резачки са били модел 58Х, шейсетсантиметрови, с търговско название „Лазерен лъч“. Мощен професионален модел, но по някаква причина предпазителите на веригата са били дефектни и много опасни.
— Точно така, Мак. Не се обаждам да спорим кое е било дефектно, това е работа на съда. Говоря за споразумение. Схващаш ли?