И още как, едва не изтърси Мак.
— Разбира се, с удоволствие бих обсъдил подобна възможност. Ти очевидно имаш нещо наум. Нека го чуем.
Отново бе седнал. Ровеше из досието, търсеше дати и се молеше да не е изтекла шестгодишната давност по някой от станалите тъй важни случаи.
— Да, Мак, имам предложение, но трябва от самото начало да те предупредя, че моят клиент ме инструктира да не преговарям. Ако успеем да уредим въпроса бързо и съвсем тихо, тогава ще напишем чековете. Но започнем ли да се караме, парите изчезват. Наясно ли сме, Мак?
О, да. Всичко беше кристално ясно. Мистър Марти Розенбърг в своя луксозен кабинет високо над Манхатън нямаше представа колко бързо и евтино може да уреди изчезването на досиетата. Мак би приел всичко. Осакатените му клиенти отдавна бяха престанали да се обаждат.
— Разбрахме се — каза Мак.
Марти смени скоростта и думите му станаха още по-отсечени:
— По наша сметка ще загубим около сто хиляди за защита по тези дела пред федерален съд, и то ако успеем да ги съберем в един общ процес. Разбира се, това са само догадки, тъй като исковете не са подадени и откровено казано, с оглед на оскъдните материали, няма вероятност да се стигне до съд. Да сложим още сто хиляди за телесните повреди — напомням, че никоя от тях не е документирана, но доколкото разбрахме, има изгубени ръце и пръсти. Както и да е, ще платим по сто хиляди на пострадал, добавяме стойността на защитата и общата сума възлиза на половин милион долара.
Макс зяпна и едва не глътна слушалката. Както е обичайно за адвокатите, беше готов да поиска поне три пъти повече от първоначалното предложение, но за няколко секунди загуби дар слово и дъхът му спря.
Марти продължи:
— Обезщетението е еднократно и поверително, без признаване на вина. Офертата остава в сила трийсет дни — до десети март.
За Мак дори едно предложение от десет хиляди долара на иск би било потресаващ късмет. Той жадно глътна въздух и се напрегна да съчини отговор.
Марти допълни:
— Пак повтарям, Мак, просто се мъчим да излезем на чисто. Ти какво мислиш?
Какво мисля, повтори си Мак. Мисля, че моят дял е четирийсет на сто и сметката не е трудна. Мисля, че миналата година изкарах общо деветдесет и пет хиляди и половината отидоха за разходи — заплатата на Фрида и сметките за кантората, — което ми остави чисти около четирийсет и шест хиляди, преди да платя данъците, тоест по-малко, отколкото спечели жена ми като заместник-директор на гимназията в Клантън. Много неща си мисля в момента, някои съвсем произволни, например: първо, да не се шегуваш? Второ, кой от някогашните ми състуденти може да ми скрои такъв номер? Трето, ако е истина, как да не допусна вълците до чудесния си хонорар? Четвърто, жена ми и двете ми дъщери ще профукат парите за по-малко от месец. Пето, Фрида ще поиска тлъста премия. Шесто, как да се обърна към пострадалите клиенти, след като толкова години ги пренебрегвах? И тъй нататък. Много неща си мисля, мистър Розенбърг.
— Много щедро, Марти — успя най-сетне да изрече Мак. — Сигурен съм, че клиентите ми ще бъдат доволни.
След първоначалния шок мозъкът му започваше отново да се избистря.
— Добре. Договорихме ли се?
— Чакай да си помисля. Естествено, трябва да го обсъдя с клиентите си и това може да отнеме няколко дни. Става ли да ти звънна след седмица?
— Разбира се. Но ние държим да приключим със случая час по-скоро, тъй че побързай. И, Мак, просто нямам думи да подчертая колко държим да не се разчува. Съгласен ли си споразуменията да минат в пълно мълчание?
За толкова пари Мак би се съгласил на каквото и да било.
— Естествено — каза той. — Нито дума пред никого.
Говореше съвършено сериозно. Вече си мислеше кои хора не бива да узнаят за неговия голям удар.
— Чудесно. Значи ще ми звъннеш след седмица?
— Точно така, Марти. Слушай, моята секретарка е голямо дрънкало. По-добре недей да се обаждаш тук. Аз ще те потърся другия вторник. По кое време?
— Да кажем към единайсет източно време.
— Дадено, Марти.
Мак взе телефонния номер и адреса му, след което затвори. Според дигиталния брояч на телефона разговорът бе траял осем минути и четирийсет секунди.
Миг по-късно телефонът иззвъня отново, но Мак само го изгледа. Страхуваше се да не подплаши късмета. Вместо да вдигне, отиде в предната част на кантората, където върху широкия прозорец бе изписано неговото име, и погледна към отсрещната сграда на окръжния съд. Там в момента разни учили-недоучили адвокатчета дъвчеха студени сандвичи в съдебните зали и се пазаряха за още петдесет долара месечна издръжка и дали съпругата да вземе хондата, а съпругът тойотата. Знаеше, че са там, защото винаги бяха там, а често и той с тях. В канцеларията в края на коридора други адвокати се ровеха из поземлените регистри, ипотечните документи и прашните градоустройствени планове, разменяйки си с унило чувство за хумор шеги, забавни случки и остроумия, които бе чувал хиляди пъти. Преди година–две някой бе преброил в Клантън общо петдесет и един адвокати и буквално всички бяха наблъскали канторите си около площада срещу съда. Хранеха се в едни и същи закусвални, срещаха се в едни и същи кафенета, подмамваха едни и същи клиенти и почти всички имаха едни и същи оплаквания и жалби от занаята си. По някакво чудо градчето с десет хиляди жители осигуряваше достатъчно конфликти за издръжка на петдесет и един адвокати, когато в действителност бяха потребни поне два пъти по-малко.