Мак рядко се бе чувствал потребен. Вярно, жена му и дъщерите му се нуждаеха от него, макар че често се питаше дали няма да бъдат по-щастливи, ако просто изчезне. Всъщност отдавна бе осъзнал, че ако внезапно затвори кантората, малцина ще забележат. Никой клиент нямаше да остане без правна защита. Другите адвокати щяха да се усмихват тайничко, че имат един конкурент по-малко. След месец-два никой в съда не би усещал липсата му. Тези мисли го натъжаваха години наред. Но истински го потискаше не миналото или настоящето, а бъдещето. Перспективата един ден да се събуди на шейсет години и пак да потътри крака към кантората — несъмнено все същата, — да попълва документи за разводи по взаимно съгласие и мизерни фалити на хора, които едва успяват да платят скромните му хонорари… е, това стигаше, за да трови всеки ден от живота му. И за да го превърне в много нещастен човек.
Той искаше да се измъкне. Да се отърве, докато още е млад.
Един адвокат на име Уилкинс мина по тротоара, без да погледне към прозореца на Мак. Уилкинс беше тъпак, работещ през три врати от него. През един късен следобед преди години, докато си пийваше с трима други адвокати, сред които беше и Уилкинс, Мак се разприказва за плановете си да направи големия удар с исковете за моторните резачки. Разбира се, те не стигнаха доникъде и след като Мак не успя да убеди някой от по-способните адвокати в щата да се включи в играта, досиетата постепенно се размирисаха. Уилкинс, каквато си беше гадина, започна редовно да подмята на Мак пред другите адвокати: „Хей, Мак, как върви големият ти проект за резачките?“ Или: „Хей, Мак, уреди ли вече исковете за злополуките?“ Но след време дори и Уилкинс забрави за случая.
Хей, Уилкинс, я виж това споразумение, мой човек! Половин милион на масата, двеста хиляди от тях право в моя джоб. Поне толкова, а може и повече. Хей, Уилкинс, изкарал ли си двеста хиляди за последните пет години?
Но Мак знаеше, че Уилкинс никога няма да разбере. Никой нямаше да разбере и това не го притесняваше.
След малко Фрида щеше да влезе шумно както винаги. Мак изтича зад бюрото си, набра номера в Ню Йорк, попита за Марти Розенбърг и когато секретарката му отговори, той затвори телефона и се усмихна. Провери ангажиментите си за следобеда — бяха унили и мрачни като времето навън. Един нов развод в два и половина и един текущ в четири и половина. Имаше списък с петнайсет номера, на които да се обади, но нито един от разговорите не го изкушаваше. Миризливите досиета продължаваха да гният върху шкафа. Той грабна палтото, остави куфарчето си и се измъкна през задната врата.
Колата му беше малко беемве на двеста и петдесет хиляди километра. Лизингът изтичаше след пет месеца и той вече се тревожеше какво ще кара после. Тъй като дори и от най-безпаричния адвокат се очаква да кара нещо впечатляващо, той тихомълком проучваше пазара, твърдо решен да запази предпочитанията си в тайна. Каквото и да избереше, жена му нямаше да го одобри, а засега просто не беше готов за подобен скандал.
Любимият му бирен маршрут започваше от универсалния магазин на Паркър в едно градче на тринайсет километра от Клантън, където никой не го познаваше. От там си купи шест вносни бири в яркозелени бутилки — чудесно питие за специален ден като днешния — и продължи на юг по тесните селски пътища, докато престана да среща коли. Слушаше как по радиото Джими Бъфет пее за платноходки, ром и живот, за какъвто Мак мечтаеше отдавна. През лятото, преди да започне да учи право, Мак бе отишъл за две седмици на водолазна ваканция на Бахамите. Това беше първото му пътуване в чужбина и той копнееше да го повтори. Година след година досадата на адвокатската практика натежаваше, бракът му ставаше все по-отегчителен и Мак все по-често слушаше Бъфет. Би се справил с живот на яхта. Беше напълно готов за такава промяна.