Паркира на едно уединено място за пикник край езерото Чатола — най-голямото в радиус от осемдесет километра — и леко открехна прозореца, но остави двигателя включен заради отоплението. Отпи глътка бира и се загледа към езерото, където през лятото гъмжеше от моторници за водни ски и малки катамарани, но през февруари не се мяркаше жива душа.
Все още чуваше съвсем ясно гласа на Марти. Можеше с лекота да преповтори целия разговор, почти дума по дума. Мак си заговори сам, после запя заедно с Бъфет.
Това бе неговият момент — шанс, какъвто едва ли щеше да срещне повторно. Мак най-сетне се убеди, че не сънува. Парите бяха на масата. Сметката бе пределно ясна.
Посипаха се редки снежинки, които се топяха веднага щом докосваха земята. Дори надеждата за четири-пет сантиметра сняг вълнуваше града и Мак знаеше, че сега децата в училище са се струпали пред прозорците, тръпнещи от мисълта, че могат да ги разпуснат. Жена му навярно звънеше в кантората с инструкции да отиде да прибере момичетата. Фрида го търсеше. След третата бира той заспа.
Пропусна срещата в два и половина, без изобщо да се притеснява. Пропусна и тази в четири и половина. Беше си запазил една бира за обратния път и в пет и петнайсет се вмъкна през задната врата на кантората, където моментално се озова срещу вбесената секретарка.
— Къде беше? — попита Фрида.
— Излязох да се поразходя с колата — отговори той, докато сваляше палтото и го закачаше в коридора.
Тя го последва в кабинета с ръце на кръста, точно като жена му.
— Пропусна две срещи — със семейства Мадънс и Гарнър — и те никак не са доволни. Миришеш на пивоварна.
— В пивоварните правят бира, нали?
— Сигурно. Току-що прати по дяволите хиляда долара хонорар.
Той се тръшна на стола и събори няколко папки от бюрото.
— И какво?
— Какво ли? Ами това, че се нуждаем от всеки клиент. Не си в състояние да подбираш. Миналия месец не изкарахме колкото за разноските, а този е още по-зле. — Гласът й беше писклив, остър, бърз и изтънял от злобата, трупана с часове. — На бюрото ми има куп сметки, а в банката няма пари. Другата банка настоява да предприемеш нещо по кредита, който си взел неизвестно защо.
— Откога работиш тук, Фрида?
— От пет години.
— Много е. Събирай си нещата и изчезвай. Веднага.
Тя онемя. Закри с длани устата си и едва успя да изрече:
— Уволняваш ли ме?
— Не. Пестя от разходите. Съкращавам персонала.
Тя веднага премина в контраатака с нервен смях.
— А кой ще вдига телефона, кой ще се занимава с машинописа, кой ще плаща сметките, кой ще подрежда папките, кой ще се грижи за клиентите и ще те пази от неприятности?
— Никой.
— Ти си пиян, Мак.
— Не колкото трябва.
— Не можеш да оцелееш без мен.
— Моля те, просто си тръгвай. Няма да споря.
— Ще останеш без пукната пара — изръмжа тя.
— Вече съм останал.
— А сега си губиш и ума.
— И него изгубих. Моля те.
Тя се врътна намусено, а Мак вдигна крака на бюрото. Десетина минути Фрида тряскаше чекмеджета и тропаше из приемната, след което извика:
— Знаеш ли, че си мръсно копеле?
— Чух те. Сбогом.
Външната врата се затръшна и настана тишина. Първата крачка беше направена.
Един час по-късно той пак излезе. Беше студено и тъмно, а снегът бе спрял. Още му се пиеше и не искаше да се прибира у дома, нито пък да го видят в някой от трите бара в центъра на Клантън.
Мотел „Ривиера“ се намираше източно от града, край шосето за Мемфис. Беше мизерна дупка от средата на миналия век с миниатюрни стаички, за някои от които бе известно, че се наемат на час, малко кафене и тясно фоайе. Марк се закотви на бара и си поръча наливна бира. Джубоксът свиреше кънтри, на екрана над него колежански отбори играеха баскетбол, а наоколо седеше обичайната сбирщина от пътешественици, търсещи евтин подслон, и отегчени местни пиячи, всичките доста над петдесетте. Мак не познаваше никого, освен бармана — кореняк, чието име не успя да си спомни. Рядко посещаваше „Ривиера“.
Купи си пура, запали я и отпи от бирата. След няколко минути извади малък бележник и започна да пише. За да скрие от жена си колко е загазил във финансово отношение, той бе регистрирал адвокатската кантора като дружество с ограничена отговорност — последен писък на модата сред адвокатите. Той беше единствен собственик и повечето му дългове се събираха там: двайсет и пет хиляди долара кредит, взет преди шест години и без изгледи да бъде погасен скоро; две кредитни карти, използвани както за лични, така и за служебни разходи — лимитът им беше десет хиляди и той се крепеше малко под него с минимални вноски; и, разбира се, обичайната задлъжнялост за канцеларско оборудване. Най-големият дълг на кантората беше ипотеката от сто и двайсет хиляди долара за сградата, която Мак закупи преди осем години въпреки гръмогласните възражения на жена си. Месечната вноска възлизаше на хиляда и четиристотин долара и празните помещения на втория етаж не изплащаха нищичко от нея, макар Мак твърдо да бе вярвал, че ще може да ги дава под наем.