През този чудесен мрачен февруарски ден Мак изоставаше с две вноски по ипотеката.
Той поръча още една бира и продължи да разсъждава над проблемите си. Можеше да фалира, да предаде досиетата на някой познат адвокат и да си тръгне като свободен човек без капка притеснение или унижение, защото той, Мак Стафорд, нямаше да е тук, та хората да го сочат с пръст и да си шушукат.
Кантората беше лесна. Но не така стояха нещата с брака.
Той пи до десет, после потегли към къщи. Спря на алеята пред скромната си къща в един стар квартал на Клантън, изключи двигателя и фаровете и се облегна назад. Във всекидневната светеше. Жена му явно го чакаше.
Бяха купили къщата от баба й преди петнайсет години, малко след като се ожениха, и още от самото начало Лайза искаше нещо по-голямо. Сестра й беше омъжена за лекар и двамата имаха чудесен дом близо до голф клуба, където живееха повечето лекари, банкери и някои адвокати. Там се живееше далеч по-добре, защото къщите бяха нови, с басейни и тенис кортове, а игрището за голф се намираше буквално зад ъгъла. Почти през целия си семеен живот Мак трябваше да търпи натяквания, че нямат напредък в изкачването по социалната стълбица. Напредък ли? Мак знаеше, че всъщност се плъзгат надолу. Колкото по-дълго оставаха в бабината къща, толкова по-малка им се струваше.
Семейството на Лайза притежаваше от няколко поколения единствения циментов завод в Клантън, което ги поставяше сред висшето общество на града, но не се отразяваше сериозно върху банковите им сметки. Говореше се, че имали „семейни пари“ — статус, свързан най-вече със снобизъм, но не и с реално богатство. Навремето изглеждаше добра идея да се омъжи за адвокат, но петнайсет години по-късно Лайза започваше сериозно да се съмнява в нея и Мак го знаеше.
Лампата на верандата светна.
Ако предстоеше скандал по утвърдената вече схема, момичетата — Хелън и Марго — щяха да наблюдават от първия ред. Вероятно майка им вече няколко часа въртеше телефони и хвърляше покъщнина и сред цялото това буйство със сигурност се беше погрижила дъщерите й да узнаят кой е прав и кой крив. Двете бяха вече тийнейджърки и по всичко личеше, че ще се превърнат в точни копия на Лайза. Разбира се, Мак ги обичаше, но на третата бира край езерото бе стигнал до решението, че може да живее и без тях.
Вратата се отвори и тя изникна на прага. Стъпи на тясната веранда, скръсти голите си ръце и през замръзналата морава отправи свиреп поглед право в примигващите очи на Мак. Той й върна жеста и слезе от колата. Затръшна вратата, а жена му злобно изстреля въпроса:
— Къде беше?
— В кантората — рязко отвърна той и докато правеше първата крачка, мислено си напомни да стъпва внимателно, за да не залита. Устата му беше пълна с ментова дъвка, макар че нямаше намерение да залъгва когото и да било. Алеята слизаше полегато от къщата към улицата.
— Къде беше? — повтори тя още по-високо.
— Моля те, съседите ще чуят.
Той не забеляза навреме заледената ивица между своята и нейната кола, а когато я видя, нещата вече бяха извън контрол. Подхлъзна се напред, изохка и заби чело в задната броня на колата й. За момент светът наоколо почерня, а когато се опомни, Мак долови трескави женски гласове, един от които обяви:
— Той е пиян.
Благодаря, Лайза.
Главата му се цепеше, всичко пред очите му беше размазано. Лайза стърчеше над него и говореше несвързано: „О, Боже, тече му кръв!“, „Баща ви е пиян!“ и „Тичайте да позвъните на 911!“
За щастие той пак загуби съзнание, а когато отново можеше да чува, вече командваше мъжки глас. Беше съседът мистър Браунинг.