— Погрижи се за леда, Лайза, и ми подай онова одеяло. Има много кръв.
— Той е пил — каза Лайза, продължавайки да търси съюзници.
— Сигурно не усеща нищо — добави услужливо мистър Браунинг. Двамата с Мак враждуваха от години.
Макар че можеше да каже нещо, Мак реши, както лежеше на студа, просто да затвори очи и да остави другите да се тревожат за него. Не след дълго чу сирената на линейка.
Всъщност в болницата му хареса. Лекарствата бяха приятни, сестрите го смятаха за сладур и той разполагаше с идеално оправдание да не ходи в кантората. Имаше шест шева и грозна синина на челото, но както Лайза уведоми някого по телефона, докато си мислеше, че е заспал, нямаше „допълнителни мозъчни увреждания“. След като бе потвърдено, че раните му не са сериозни, тя престана да идва в болницата. Не пускаше и момичетата. Той не бързаше да се прибира, а тя не бързаше да го види у дома. Но след два дни лекарят нареди да го изпишат. Докато си събираше нещата и се сбогуваше със сестрите, Лайза влезе в стаята и затвори вратата. Седна на единствения стол, кръстоса ръце и преметна крак върху крак, сякаш се канеше да остане задълго, а Мак се отпусна на леглото. Последната доза „Перкоцет“ все още действаше и той се чувстваше великолепно замаян.
— Уволнил си Фрида — каза тя със стиснати зъби и вдигнати вежди.
— Да.
— Защо?
— Защото ми писна от голямата й уста. Теб какво те засяга? Ти мразиш Фрида.
— Какво ще стане с кантората?
— Ако не друго, поне ще стане много по-тихо. И преди съм уволнявал секретарки. Не е кой знае какво.
Настъпи мълчание. Тя разтвори ръце и започна да суче кичур коса с пръст. Това означаваше, че обмисля нещо сериозно и се кани да го изрече.
— Утре в пет имаме час при доктор Хуанита — обяви тя.
Речено — сторено. Никакви възражения.
Доктор Хуанита бе от тримата дипломирани брачни консултанти в Клантън. Мак ги познаваше професионално покрай работата си като бракоразводен адвокат. Познаваше ги и лично, защото Лайза го бе мъкнала на консултации и при тримата. Защото той се нуждаеше от консултации. Тя, разбира се, не. Доктор Хуанита винаги заставаше на страната на жените, тъй че нейният избор не го изненада.
— Как са момичетата? — поинтересува се Мак.
Знаеше, че отговорът ще бъде ужасен, но ако не се проявеше интерес, по-късно тя щеше да се оплаче на доктор Хуанита: „Дори не попита за момичетата.“
— Унижени. Баща им се прибира пиян посред нощ, пада на алеята, чупи си черепа и го откарват в болницата, където се оказва, че алкохолът в кръвта му е два пъти над разрешеното. Целият град знае.
— Ако всички знаят, то е, защото ти си се раздрънкала. Не можеш ли просто да си държиш езика зад зъбите?
Лицето й пламна, в очите й заблестя ненавист.
— Ти… ти… ти си жалък. Знаеш ли, че си жалък, нещастен пияница?
— Не съм на същото мнение.
— По колко пиеш?
— Не достатъчно.
— Трябва ти помощ, Мак. Сериозна помощ.
— И очакваш да я получа от доктор Хуанита?
Тя изведнъж скочи и се втурна към вратата.
— Няма да се карам в болница.
— Разбира се. Предпочиташ да се караш пред момичетата.
Тя дръпна вратата и каза:
— Утре в пет и мисли му, ако не дойдеш.
— Ще видя.
— И не се прибирай довечера.
Тя затръшна вратата и Мак чу как токчетата й гневно тракат по коридора.
Първият клиент от големия съдебен проект на Мак беше професионален дървосекач на име Одел Гроув. Преди почти пет години деветнайсетгодишният син на мистър Гроув се нуждаеше от бърз развод и попадна в кантората на Мак. Докато придвижваше документите на момчето, което също работеше в дърводобива, Мак узна за сблъсъка между Одел и една моторна резачка, която се оказала по-опасна от другите. По време на работа веригата се скъсала, предпазителят не издържал и Одел загубил лявото си око. Сега носеше черна превръзка и точно тя помогна на Мак да разпознае своя отдавна забравен клиент, когато влезе в кафенето на паркинга за камиони близо до градчето Карауей. Беше малко след осем часа сутринта на другия ден след изписването му от болницата. Миналата нощ бе спал в кантората. След като момичетата тръгнаха на училище, той се промъкна в къщата да си вземе дрехи. За да не бие на очи сред местните жители, носеше ботуши и камуфлажен костюм, който обличаше от време на време, когато ходеше на лов за елени. Ниско нахлупена скиорска шапка прикриваше прясната рана на челото му, но не можеше да скрие всички синини. Мак вземаше болкоуспокоителни и ушите му звънтяха. Хапчетата му даваха смелост да пристъпи към неприятната среща. Нямаше избор.