— Точно така, Марти — отвърна Мак, разтърсван от страх, безсилие и отчаяние.
Мъжът с чековата книжка дори не си спомняше за какво става дума. Само преди седмица се бе държал съвсем делово. Сега си правеше оглушки. После Мак чу най-ужасяващите думи:
— Боя се, че сме объркали досиетата със съвсем друг случай.
— Сигурно се шегуваш! — кресна Мак.
Запази хладнокръвие, каза си той.
— Наистина ли сме предложили толкова много за тези злополуки? — попита Марти и си личеше, че преглежда записките си, докато говори.
— Адски си прав, предложихте, а аз най-почтено предадох офертата на клиентите си. Бяхме се споразумели, Марти. Ти направи разумно предложение, ние приехме. Не можеш да се отметнеш.
— Просто сумата ми се вижда висока, това е. Напоследък работя по толкова много дела за дефектни продукти.
Е, моите поздравления, едва не каза Мак. Имаш да вършиш купища работа за клиенти, които ще ти платят купища пари. Той избърса потта от челото си и усети как всичко се изплъзва от ръцете му. Помисли си, че не бива да изпада в паника.
— Изобщо не е висока, Марти. Да можеше да видиш Одел Гроув само с едно око, Джеръл Бейкър без лява ръка, Дъг Джъмпър с осакатена и безполезна лява ръка и Травис Джонсън с чуканчета вместо пръсти. Би трябвало да си поговориш с тези хора, Марти, да видиш колко жалък е станал животът им и как са ги обезобразили моторните резачки на „Тинзо“. Тогава сигурно щеше да се съгласиш, че офертата от половин милион е не само разумна, но може би дори и малко ниска.
След последните думи Мак въздъхна и едва не се усмихна. Не беше зле като заключителна реч. Трябваше по-често да се явява в съдебната зала.
— Нямам време да обсъждам подробности и да споря по въпроса за отговорността, Марк. Аз…
— Името ми е Мак. Адвокат Мак Стафорд от Клантън, щата Мисисипи.
— Да, извинявай. — В Ню Йорк отново зашумоляха документи. Чуха се приглушени гласове, сякаш мистър Розенбърг заръчваше нещо. После отново заговори ясно и съсредоточено: — Мак, нали разбираш, че срещу „Тинзо“ е имало четири съдебни дела за тези резачки и компанията не е губила нито веднъж. Раз-два и готово. Никаква отговорност.
Естествено, Мак не знаеше това, защото отдавна беше забравил за намеренията да води процес. Но в отчаянието си каза:
— Да, и аз проучих делата. Но мислех, че няма да става дума за отговорност и вина, Марти.
— Добре, прав си. Ще ти пусна по факса документите за споразумението.
Мак си отдъхна.
— След колко време ще можеш да ми ги върнеш? — попита Марти.
— До два-три дни.
Те поспориха на дребно за текста на документите. Обсъдиха как да се разпределят парите. Още двайсетина минути разговаряха по телефона за всички онези подробности, с които се занимават адвокатите.
Когато най-сетне остави слушалката, Мак затвори очи, вдигна крака на бюрото и се отпусна в люлеещия се стол. Беше изцеден, изтощен и все още уплашен, но бързо се съвземаше. Усмихна се и след малко затананика песен на Джими Бъфет.
Телефонът упорито звънеше.
Всъщност той така и не бе успял да открие Травис Джонсън и Дъг Джъмпър. Носеха се слухове, че Травис е някъде на запад и кара камион — нещо напълно възможно дори когато разполагаш само със седем здрави пръста. Травис имаше бивша жена и пълна къща с деца, за които не бе плащал издръжка от години. Тя работеше нощна смяна в един супермаркет в Клантън и нямаше кой знае какво да каже на Мак. Спомни си обещанията му да уреди обезщетение, когато Травис бе загубил част от трите си пръста. Неколцина съмнителни приятели твърдяха, че Травис избягал преди година и не възнамерявал да се връща в окръг Форд.
За Дъг Джъмпър се говореше, че е мъртъв. Той бе влязъл в затвора в Тенеси за побой и вече три години нямаше вест от него. Никога не бе имал баща, а майка му се беше преселила. Няколко негови роднини живееха из окръга, но единодушно не проявяваха желание да разговарят за Дъг. Особено пък с адвокат, дори ако е облечен с камуфлажен ловджийски костюм, избелели джинси и туристически обувки или с някоя друга от маскировките, които Мак използваше, за да не бие на очи сред местното население. На камък удари и добрият стар трик с изкусителните намеци за тлъст чек. Нищо не помагаше и след две седмици издирване Мак най-сетне се предаде, когато за трети или четвърти път чу все същия слух: „Момчето сигурно е умряло.“
Той получи законните подписи на Одел Гроув и Джеръл Бейкър — този на Джеръл представляваше жалка драскулка, нанесена с дясна ръка върху страницата, — след което извърши първото си престъпление. Мистър Марти Розенбърг от Ню Йорк искаше нотариална заверка на документите за отказ от претенции, но това беше стандартна процедура при всички подобни случаи. Мак обаче бе уволнил секретарката си, която изпълняваше функциите на нотариус, а би било твърде сложно да си осигури услугите на друг.