През първата седмица Мак делеше времето между хамака и басейна, където предпазливо се приличаше на слънце, след което се оттегляше да отдъхне на верандата. Когато не дремеше, не се печеше край басейна и не висеше в бара, излизаше на дълги разходки край морето. Мислеше си, че не би било зле да си има компания. След много разговори с туристите от малките хотели и риболовните вили най-сетне му провървя с една приятна млада дама от Детройт. Понякога се отегчаваше, но скуката в Белиз беше далеч по-приятна от онази в Клантън.
На двайсет и пети март Мак се събуди след лош сън. По някаква ужасна причина помнеше тази дата, защото на същия ден в Клантън започваше разглеждането на гражданските дела и при обичайните обстоятелства Мак щеше да е в съдебната зала заедно с още двайсетина адвокати. Когато дойдеше ред да обявят неговия случай, щеше да стане и да уведоми съдията, че мистър и мисис Еди-кои си присъстват и са готови да получат развод. Имаше насрочени поне три дела за този ден. Колкото и да бе тъжно, дори още помнеше имената на клиентите си. Цялата му работа не представляваше нищо друго, освен поточна линия, а Мак беше просто един нископлатен и ненужен работник.
Легнал гол под тънките чаршафи, той затвори очи. Пое си дълбоко дъх и усети застоялия мирис на кожа и дъбово дърво в старата съдебна зала. Чу как другите адвокати самодоволно изреждат подробности, добавени в последния момент. Видя как съдията с избеляла черна тога седи в масивното си кресло и чака нетърпеливо да подпише документите за разтрогване на поредния брак, благословен от небесата.
После отвори очи и докато гледаше бавното, безмълвно въртене на вентилатора и слушаше утринните звуци на океана, Мак Стафорд изведнъж почувства с огромна сила радостите на свободата. Бързо навлече някакви шорти и изтича по плажа към един кей, който навлизаше на шейсет метра навътре във водата. Продължи да бяга по кея и не спря, когато стигна до края. Смееше се, докато летеше във въздуха и падаше с мощен плясък. Топла и неописуемо приятна, водата го изтласка нагоре и той заплува.
Казино
Най-амбициозният мошеник в Клантън бе един търговец на трактори на име Боби Карл Лийч. Започнал от голям склад за инертни материали край магистралата северно от града, Боби Карл изгради империя, която по едно или друго време включваше фирма за багери и булдозери под наем, цяла флотилия от камиони за превоз на трупи, две закусвални, предлагащи пържен сом, мотел, горски масив, в който шерифът откри лехи с марихуана, и голям брой недвижими имоти — предимно празни сгради, разпръснати из целия град. В крайна сметка повечето от тях изгоряха. Подпалвачеството вървеше по стъпките на Боби Карл, ръка за ръка със съдебните дела. Той отлично познаваше съдилищата и дори обичаше да се хвали на колко адвокати осигурява работа. Със своята колоритна колекция от съмнителни сделки, разводи, данъчни разследвания, застрахователни измами и избегнати на косъм присъди Боби Карл сам по себе си представляваше една малка индустрия, поне за местната адвокатска колегия. И макар че неприятностите вечно витаеха около него, той никога не бе притискан сериозно в съда. След време способността да отбягва ударите на закона укрепи репутацията му и повечето граждани на Клантън обичаха да преповтарят и разкрасяват легендите за мошеническите подвизи на Боби Карл.
Любимата му кола беше кадилак девил — винаги кафяв, нов и безупречно чист. Всяка година го сменяше с най-новия модел. Никой друг не дръзваше да кара същата кола. Веднъж той си купи ролс-ройс — единствения в радиус от триста и двайсет километра, — но го задържа по-малко от година. Отърва се от него, след като осъзна, че екзотичното превозно средство не впечатлява особено местните. Те просто нямаха представа къде се произвежда и колко струва. Нито един механик в града не искаше го докосне; не че имаше значение, защото и бездруго резервни части не се намираха.
Боби Карл носеше каубойски ботуши със застрашително изострени върхове, бели колосани ризи и тъмни костюми с жилетки, чиито джобове вечно бяха тъпкани с пари. И винаги ходеше накичен с потресаващи количества злато — масивни часовници, тежки ланци, гривни, катарами на колани, игли за вратовръзки. Събираше злато както някои жени трупат обувки. Имаше позлата в колите, в кабинета си, по куфарчетата, ножовете, портретните рамки и дори по крановете в банята. Обичаше и диамантите. Данъчните не можеха да хванат следите на това преносимо богатство, а Боби Карл естествено пазаруваше всичко от черния пазар.