Выбрать главу

След втората оргия ми доскучава и слизам под претекст, че ще отскоча до тоалетната. Прекосявам паркинга към паянтовата барака, където продават сандвичи и има тоалетна. Над нея, като тромав израстък, стърчи апаратната. По всичко личи, че автокино „Дейзи“ отдавна не е в най-добрата си форма. Купувам кутия залежали пуканки и без да бързам, се връщам в червения кадилак. По пътя дори не ми хрумва да погледна екрана.

Мис Руби е изчезнала! Секунда след като осъзнавам нейната липса, чувам как се кикоти на задната седалка. Разбира се, лампичката в купето не работи — вероятно от двайсетина години насам. Отзад е тъмно и аз не се обръщам.

— Добре ли сте? — питам със загрижен глас на болногледач.

— И още как — отговаря Лайл.

— Тук има повече място — допълва мис Руби.

След десет минути пак ги оставям и тръгвам на дълга разходка през паркинга. Стигам до най-задния ред, минавам през оградата и се изкачвам по склона до едно старо дърво. Около счупената маса за пикник под него се въргалят бирени кутии — следи от идването на хлапета, твърде малки или бедни, за да си купят билети за филмите. Сядам на паянтовата маса и ясно виждам екрана в далечината. Преброявам общо седем леки коли и два пикапа на паркинга. Мъжът зад кадилака на мис Руби продължава да натиска клаксона в подбрани моменти. Колата й блести от светлината на екрана. Не се клати, доколкото мога да преценя.

Смяната ми започва в девет, а аз никога не закъснявам. Пчелата майка Уилма Дрел е издала писмена заповед мистър Спърлок да се прибере точно в девет. Затова, когато остават трийсет минути, се връщам в колата, прекъсвам случващото се на задната седалка (ако изобщо нещо се случва) и обявявам, че е време да тръгваме.

— Бих предпочела да остана тук — киска се мис Руби.

Думите й звучат леко завалено и това ме изненадва, тъй като обикновено алкохолът не й влияе.

— Добре ли си, мистър Спърлок? — питам аз, докато включвам двигателя.

— И още как.

— Харесаха ли ви филмите?

Двамата избухват в смях и аз осъзнавам, че са пияни. Хилят се по целия път до дома на мис Руби, което е много забавно. Тя ни пожелава лека нощ, а ние се прехвърляме в моя фолксваген. Когато потегляме към „Тих пристан“, питам:

— Позабавлява ли се?

— Беше страхотно. Благодаря ти.

Той държи бутилка бира — третата, доколкото мога да преценя — и очите му са полузатворени.

— Какво правихте отзад?

— Нищо особено.

— Тя е симпатична, нали?

— Да, ама много вони. Парфюмът й е страшно силен. Никога не съм подозирал, че ще попадна на задната седалка с Руби Клемънтс.

— Познаваш ли я?

— Сетих се коя е. Отдавна живея тук, синко, и вече не си спомням много. Но навремето почти всички я знаеха. Един от нейните съпрузи беше братовчед на една от жените ми. Да, май така беше. Доста години минаха от тогава.

Как да не обичаш малките градове?

Следващата ни екскурзия, две седмици по-късно, е до бойното поле от Гражданската война близо до Брайсис Кросроудс, на един час път от Клантън. Както повечето стари южняци, мистър Спърлок твърди, че негови прадеди са се сражавали храбро за Конфедерацията. Той все още има зъб на Севера и много се ядосва, когато стане дума за Реконструкцията („изобщо не се е случвала“) и появилите се в Юга янки („крадливи копелета“).

Един вторник го извеждам рано и под неодобрителния взор на пчелата майка Уилма Дрел потегляме с моя фолксваген. Скоро „Тих пристан“ остава далеч зад нас. Купувам от крайпътно магазинче две големи чаши старо кафе, сандвичи и безалкохолно и отиваме да преповторим битката.

Всъщност не давам пет пари за Гражданската война и не мога да разбера всеобщото увлечение по нея. Ние, южняците, сме претърпели ужасна загуба. Време е да прежалим миналото. Но щом мистър Спърлок иска да посвети последните си дни на мечти за величието на Конфедерацията и размисли какво би могло да се случи, аз съм готов да му помогна. През миналия месец изчетох десетина книги за войната в градската библиотека, а в квартирата ми има още три.

Понякога той си спомня съвсем ясно подробностите — битки, генерали, придвижване на войските. Друг път всичко му се губи. Аз насочвам разговора към най-новата си любима тема — опазването на бойните полета от Гражданската война. Засипвам го с бомбастични фрази за унищожаването на свещени места, особено във Вирджиния, където Бул Рън, Фредериксбърг и Уинчестър са обезобразени от съвременното строителство. Отначало той се вълнува, после задрямва.