Когато пристигаме на място, оглеждаме няколко паметника и очертаните граници на бойното поле. Старецът е убеден, че дядо му Джошуа Спърлок е бил ранен по време на героичната битка край Брайсис Кросроудс. Сядаме на една дървена ограда и хапваме сандвичи за обяд, а той се взира като омагьосан в далечината, сякаш очаква да чуе оръдеен гръм и конски тропот. Говори за дядо си, който доживял докъм деветдесет и умрял през 1932 или 1934 г. Когато Лайл бил малко момче, той му разказвал как е убивал янки, попадал под обстрел и се сражавал заедно с най-великия южняшки командир, Нейтан Бедфорд Форест.
— Били са заедно при Шайло — заявява Лайл. — Веднъж дядо ме заведе там.
— Искаш ли пак да отидеш? — питам аз.
Той се усмихва широко и става ясно, че копнее отново да види бойното поле.
— Това ще е истинска мечта — казва Лайл с навлажнени очи.
— Мога да го уредя.
— Искам да отида през април, когато са водили битката, за да видя градината с прасковите, Кървавото езеро и Стършеловото гнездо.
— Имаш думата ми. Заминаваме следващия април.
До април остават пет месеца и като знам досегашната си трудова биография, тогава едва ли ще бъда в „Тих пристан“. Но нищо не би ми попречило да навестя стария си приятел Лайл и да го заведа на пътешествие.
На връщане към Клантън той спи почти през целия път. От време на време се събужда и аз му обяснявам, че участвам в национална организация за съхранение на бойните полета от Гражданската война. Тя е изцяло частна, без правителствени субсидии и затова разчита на дарения. Тъй като очевидно не печеля добре, им пращам скромен чек всяка година, но чичо ми е богат и по мое настояване отпуска по-едри суми.
Лайл е заинтригуван.
— Винаги можеш да ги включиш в завещанието си — подмятам аз.
Няма реакция. Нищо. Не настоявам.
Връщаме се в „Тих пристан“ и аз го отвеждам до стаята му. Докато сваля пуловера и обувките си, той ми благодари за „страхотния ден“. Потупвам го по гърба, казвам, че също съм се забавлявал, и докато излизам, той подхвърля:
— Гил, аз нямам завещание.
Преструвам се на изненадан, но не съм. Броят на хората в старческите домове, които не са си направили труда да напишат завещание, е изумителен. Правя се на смаян и разочарован, след което казвам:
— Ще поговорим по-късно, става ли? Знам какво трябва да се направи.
— Добре — отговаря той с облекчение.
В пет и половина на другата сутрин коридорите са пусти, лампите още не светят и всички спят (или поне така се очаква). Аз съм на бюрото в приемната и чета за похода на генерал Грант, когато се сепвам от внезапната поява на мисис Дафни Гроут. Тя е на осемдесет и шест, страда от старческо слабоумие и е затворена в задното крило. Никога няма да узная как е успяла да мине през заключената врата.
— Ела бързо! — изсъсква тя с беззъбата си уста, а гласът й е глух и немощен.
— Какво има? — питам и скачам от мястото си.
— Хариет е на пода.
Втурвам се към задното крило, набирам кода и източвам по коридора до стая 158, където мисис Хариет Маркъл живее още откакто съм бил в пубертета. Щраквам лампата и наистина я виждам на пода. Очевидно е в безсъзнание и е съвсем гола, ако не се броят черните чорапи. Лежи сред гнусна локва от повръщано, урина, кръв и изпражнения. От вонята ми призлява, а аз съм се сблъсквал с какви ли не потресаващи миризми. Тъй като и друг път съм попадал в подобна ситуация, реагирам инстинктивно. Бързо вадя малкия фотоапарат, правя четири снимки, пак го пъхвам в джоба и отивам да търся помощ. Мисис Дафни Гроут е изчезнала, а всички други в крилото спят.
Няма дежурен болногледач. Преди осем часа и половина, когато започна смяната, една жена на име Рита се вписа в присъствената книга в приемната, където бях по това време, и тръгна към задното крило. Застъпи сама на смяна, което е против правилата, защото там трябва да има двама дежурни. Сега от Рита няма и помен. Хуквам към северното крило, сграбчвам един болногледач на име Гари и заедно пристъпваме към действие. Слагаме си гумени ръкавици, санитарни маски и ботуши, бързо вдигаме мисис Хариет от пода и я настаняваме на леглото. Тя едва диша, а главата й е сцепена точно над лявото ухо. Гари я почиства, докато аз бърша мръсотията по пода. Когато обстановката става малко по-приемлива, викам линейка. После се обаждам на сестра Ейнджъл и пчелата майка Уилма. По това време другите вече са будни и наоколо се събира тълпа.