Рита я няма никаква. Останали сме двама болногледачи — Гари и аз — на петдесет и двама старци.
Превързваме раната, обличаме пациентката с чисто бельо и халат и докато Гари бди до леглото, аз източвам до бюрото на отделението, за да проверя документацията. Мисис Хариет не е хранена от обяд на предишния ден — почти осемнайсет часа; не е получила и лекарства. Набързо копирам всички бележки и вписвания, защото съм сигурен, че след броени часове ще бъдат подправени. Сгъвам копията и ги прибирам в джоба си.
Линейката пристига, натоварват вътре мисис Хариет и я откарват. Сестра Нанси и мисис Дрел нервно се сгушват една до друга и започват да прелистват документацията. Аз се връщам в южното крило и заключвам доказателствата в едно чекмедже. След два-три часа ще ги отнеса у дома.
На другия ден от някаква местна служба пристига мъж с официален костюм и иска да ме разпита какво е станало. Не е адвокат — те ще дойдат по-късно — и не е особено умен. Най-напред обяснява на двама ни с Гари какво точно смята, че сме видели и направили по време на кризата, а ние го оставяме да си дрънка. По-нататък той ни уверява, че мисис Хариет е получила храна и лекарства според правилата (всичко е записано в дневника), а Рита просто е излязла навън, за да запали цигара, и там й е прилошало. Наложило й се да изтича за малко до вкъщи, а когато се върнала, заварила „злополучната“ ситуация с мисис Хариет.
Правя се на тъп, което е коронният ми номер. Гари също. Справя се дори по-добре от мен, но го е страх да не остане без работа. Аз не се боя. Идиотът най-сетне си тръгва с твърдата увереност, че е дошъл в нашето затънтено градче и умело е потушил поредния пожар за благото на „Ейч Ви Кю Ейч Груп“.
Мисис Хариет остава една седмица в болницата с пукнат череп. Загубила е много кръв и вероятно има допълнителни мозъчни увреждания, но как се измерват те, по дяволите? Така или иначе, в ръцете на подходящия човек инцидентът може да се превърне в чудесен съдебен процес.
Поради популярността на подобни дела и огромния брой лешояди, кръжащи около старческите домове, съм се научил да действам незабавно. Адвокатът ми е един стар приятел от Тюпълоу на име Декстър Ридли, към когото се обръщам при необходимост. Декс е около петдесетгодишен, плаща издръжка на две бивши съпруги и преди няколко години реши, че няма да оцелее в адвокатския занаят, ако само съставя завещания и молби за развод по взаимно съгласие. Направи крачка нагоре и се захвана с граждански дела, макар че рядко влиза в съда. Истинският му талант е да заплашва с шумни процеси и да демонстрира надмощие, докато противникът клекне и предложи споразумение. Из цялата северна половина на Мисисипи има билбордове с ухилената му физиономия.
В свободния си ден отскачам с колата до Тюпълоу и му показвам цветни снимки на голата и окървавена мисис Хариет. Представям му копия от записките на дежурните преди и след подправянето им и се договаряме. Декс превключва на бързи обороти, свързва се с близките на Хариет Марюъл и една седмица след инцидента уведомява „Ейч Ви Кю Ейч“, че си имат сериозен проблем. Не споменава за мен, снимките и копията, преди да се е наложило. С подобна вътрешна информация вероятно скоро ще стигне до споразумение и аз пак ще бъда безработен.
По нареждане от централата мисис Уилма Дрел изведнъж става много любезна. Повиква ме да съобщи, че напоследък се справям изключително добре със задълженията си и ще получа увеличение на заплатата. От шест на седем долара, но да не казвам на никого от колегите. Обсипвам я с благодарности и тя решава, че вече сме съюзници.
Късно същата вечер чета на мистър Спърлок статия за някакъв предприемач от Тенеси, който се опитва да изрови с булдозери едно занемарено бойно поле от Гражданската война, за да построи поредния търговски център и няколко евтини жилищни сгради. Местните жители и историческите дружества оказват съпротива, но предприемачът има на своя страна парите и политиците. Лайл е разтревожен и двамата дълго обсъждаме как да помогнем на добрите момчета. Той не споменава за завещанието, а за мен е все още рано да предприема каквото и да било.
По очевидни причини рождените дни в старческите домове са голямо събитие. Добре е да ги празнуваш, докато можеш. В трапезарията редовно се организират празненства с торти, свещи, сладолед, снимки и песни. Ние от персонала полагаме много усилия да създадем весела атмосфера и се стараем тържествата да траят поне половин час. Горе-долу в половината случаи присъстват роднини и това повдига настроението. Ако не дойдат, ставаме още по-усърдни. Всеки рожден ден може да се окаже последен, но навярно същото се отнася и за нас. Е, за някои малко повече.