(„Не ме цитирайте по въпроса“ беше предпазен ход, целящ да опровергае току–що казаното. След това всички бяха свободни да повтарят чутото, но ако то се окажеше лъжа, първоначалният клюкар не носеше отговорност.)
— На колко години е?
Кратка пауза за пресмятане.
— На трийсет и една или трийсет и две.
— Защо се връща?
— Ами… не знам със сигурност, но разправят, че бил много болен, на крачка от смъртта, а в големия град нямало кой да се грижи за него.
— Значи се прибира да умре?
— Така казват.
— Айзък ще се обърне в гроба.
— Разправят, че роднините от години му пращали пари, за да не се връща в Клантън.
— Мислех, че вече съвсем са прахосали парите на Айзък.
Темата се отплесна към наследството на Айзък, неговите имоти и дългове, съпруги, деца и близки и тайнствените обстоятелства около смъртта му. В крайна сметка всички единодушно стигнаха до извода, че е умрял тъкмо навреме, защото останалите след него роднини са чисто и просто банда идиоти.
— От какво е болно момчето?
Раско, един от най-големите бъбривци в града, известен със склонността си към фантазиране, отговори:
— Чух, че е оная, педалската болест. Дето не се лекува.
Четирийсетгодишният Бикърс, най-младият от присъстващите тази сутрин, попита:
— Да нямаш предвид СПИН?
— Така разправят.
— Не може да бъде.
След минути слухът бе потвърден в кафенето в източната част на площада, където една нахакана сервитьорка на име Дел поднасяше закуската от години. Утринната навалица представляваше обичайната смес от приключили нощна смяна полицаи и работници плюс двама-трима чиновници. Един от тях каза:
— Хей, Дел, разбра ли, че най-малкият син на Кийн щял да се прибира?
Дел, която от скука често пускаше дребни сплетни, но като цяло се позоваваше на сигурни източници, отговори:
— Вече е тук.
— И е болен от СПИН?
— Има му нещо. Блед е като восък и много изпит. Направо прилича на мъртвец.
— Кога го видя?
— Не съм го видяла. Но икономката на леля му ми каза вчера следобед. — Дел бе минала зад тезгяха, за да вземе новите порции от готвача, и всички в кафенето я слушаха. — Зле е, не ще и дума. Болестта е нелечима, никой не може да му помогне. В Сан Франциско няма кой да се грижи за него и е дошъл да умре у дома. Много тъжно.
— Къде живее?
— Е, със сигурност не в голямата къща. Роднините се събрали и решили, че не може да остане там. Болестта му е силно заразна и смъртоносна, затова го пращат в една от старите къщи на Айзък в Лоутаун.
— При цветнокожите?
— Така казват.
Трябваше им доста време, за да го осмислят, но звучеше логично. Идеята Кийн да живее в негърския квартал отвъд железопътната линия бе трудна за възприемане, но пък изглеждаше съвсем естествено човек, болен от СПИН, да не се допуска в бялата част на града.
Дел продължи:
— Един Господ знае колко бараки е купил и построил старият Кийн в Лоутаун. Мисля, че все още притежава двайсетина.
— А знаеш ли с кого ще живее момчето?
— Пет пари не давам. Само не искам да идва тук.
— Чакай, Дел. Какво ще направиш, ако ей сега влезе и си поръча закуска?
Тя избърса ръцете си и погледна втренчено мъжа, задал въпроса. Стисна зъби и отговори:
— Виж, не съм длъжна да сервирам на когото и да било. Повярвай ми, при тая клиентела непрекъснато мисля за това. Ако влезе, ще го помоля да си върви. Не забравяй, момчето е много заразно и не става дума за обикновена настинка. Ако го обслужа, следващия път някой от вас може да получи неговата чаша или чиния. Помислете и за това.
Всички потънаха в размишления.
Накрая някой каза:
— Чудя се колко ли ще живее.
Същият въпрос се обсъждаше и отсреща — на втория етаж на съда, в деловодството. Там служителите пиеха сутрешното си кафе, дъвчеха закуски и си разменяха последните новини. Майра, която отговаряше за вписването на нотариалните актове, бе завършила гимназия една година преди Ейдриън Кийн и още тогава знаеше за странните му наклонности. Сега тя имаше думата.
Десет години след гимназията, докато беше на почивка в Калифорния със съпруга си, тя позвъни на Ейдриън. Обядваха заедно на Рибарския кей, откъдето се виждаха Алкатраз и Голдън Гейт Бридж, и си поговориха чудесно за старите времена в Клантън. Майра го увери, че в родния им град нищо не се е променило. Ейдриън говореше свободно за начина си на живот. Беше 1984 г. и той се радваше, че не е нужно да се крие, макар в момента да нямаше конкретен партньор. Тревожеше се за СПИН — болест, за която Майра изобщо не бе чувала по онова време. Първата вълна на епидемията върлуваше сред тамошните хомосексуалисти, нанасяйки страховити и трагични поражения. Съветваха ги да променят живота си. Някои умират до шест месеца, обясни Ейдриън на Майра и съпруга й. Други се крепят с години. Той вече беше загубил няколко приятели.