Майра отново описа срещата с пълни подробности пред зяпналата публика от десетина чиновници. Фактът, че е ходила чак до Сан Франциско и е минавала с кола по моста, я правеше по-специална. Неведнъж бяха виждали снимки от пътуването.
— Казват, че вече е тук — обади се друг чиновник.
— Колко му остава?
Майра обаче не знаеше. След онзи обяд преди пет години не бе имала никакъв контакт с Ейдриън, а сега очевидно не желаеше да се срещат.
Броени минути по-късно стана ясно, че Ейдриън Кийн е бил видян в града. Някой си мистър Рутледж влезе в бръснарницата за ежеседмичното си подстригване. Всяка сутрин по изгрев-слънце неговият племенник разнасяше вестник „Тюпълоу Дейли“, за който бе абонирана всяка къща в центъра на Клантън. Племенникът бе чул слуховете и си отваряше очите на четири. Само преди два часа той бавно мина с колелото си по Харисън Стрийт, намали, когато наближи къщата на стария Кийн, и се озова лице в лице с непознат, когото нямаше да забрави скоро.
Мистър Рутледж описа срещата.
— Джоуи твърди, че никога не е виждал по-болен човек. Мършав, изпит, блед като труп, с обриви по ръцете, хлътнали скули и оредяла коса. Все едно гледал покойник, готов за дисекция.
Рядко се случваше Рутледж да попадне на факт, който не може да разкраси, и всички знаеха тази негова слабост. Но той беше успял да спечели вниманието им. Никой не дръзна да попита дали глуповатият тринайсетгодишен Джоуи наистина е употребил думата „дисекция“.
— Какво му е казал?
— Поздравил го е с „Добро утро“ и онзи отвърнал. Джоуи му подал вестника, но гледал да стои по-надалеч.
— Умно момче.
— После скочил на колелото и завъртял педалите. Това нещо не се хваща направо от въздуха, нали?
Никой не рискува да изкаже предположение.
Към осем и половина вестта стигна до Дел, а вече се правеха и догадки за здравето на Джоуи. В девет без петнайсет Майра и останалите чиновници говореха оживено за призрачната фигура, която подплашила вестникарчето пред къщата на стария Кийн.
Час по-късно по Харисън Стрийт мина патрулна кола и двамата полицаи в нея напрегнаха очи да зърнат призрака. По пладне всички в Клантън знаеха, че сред тях се е появил човек, умиращ от СПИН.
Споразумението бе сключено почти без преговори. Нямаше смисъл да се карат при дадените обстоятелства. Позициите бяха неравностойни и затова никой не се учуди, че бялата жена получи каквото искаше.
Бялата жена беше Лиона Кийн, за едни леля Лиона, за други Лиона Лъвицата — застаряваща повелителка на отдавна западнал род. Чернокожата беше мис Емпория, една от двете стари моми в Лоутаун. Емпория също беше на възраст — твърдеше, че е към седемдесет и пет, макар никога да не бе имала акт за раждане. Семейство Кийн притежаваше къщата, в която Емпория живееше под наем открай време, и точно поради тази привилегия споразумението бе сключено тъй бързо.
Емпория склони да се грижи за племенника, а след смъртта му трябваше да получи нотариалния акт. Розовата къщичка на Рузвелт Стрийт щеше да стане нейна без ипотеки и задължения. Семейство Кийн нямаше да претърпи кой знае каква загуба, защото те от години разпродаваха имотите на Айзък. За Емпория обаче сделката означаваше всичко. Мисълта, че ще притежава любимата си къща, решително надделя над нежеланието й да се грижи за едно умиращо бяло момче.
Тъй като за нищо на света не би позволила да я видят отвъд железопътната линия, леля Лиона заръча на градинаря си да откара момчето до крайната цел. Когато старият буик спря пред къщата на мис Емпория, Ейдриън Кийн погледна розовата къща с бяла веранда, висяща папрат и саксии с теменуги и здравец. Зад дъсчената ограда се виждаше миниатюрна морава. Съседната къщичка, боядисана в жълто, беше също тъй красива и спретната. Той погледна по-нататък по улицата към пъстрата редица тесни домове, украсени с цветя, люлеещи се столове и гостоприемни врати. После пак се обърна към розовата къща и реши, че предпочита да умре в нея, отколкото в занемарената резиденция на километър и половина от тук.