Градинарят, който още носеше работните си ръкавици, за да се пази от заразата, бързо свали двата скъпи кожени куфара с цялото имущество на Ейдриън и побърза да си тръгне, без да каже сбогом и да му подаде ръка. Мис Лиона изрично му бе наредила да дезинфекцира буика отвътре, след като се върне.
Ейдриън огледа улицата в двете посоки и забеляза няколко души, които се криеха от жегата по верандите. Взе багажа си и тръгна по тухлената пътечка през двора. Вратата се отвори и мис Емпория го посрещна с усмивка.
— Добре дошли, мистър Кийн — каза тя.
— Без „мистър“, моля ви — отвърна Ейдриън. — Приятно ми е.
В този момент се полагаше ръкостискане, но Ейдриън разбра проблема и побърза да добави:
— Ръкуването е безопасно, но нека да го прескочим.
Емпория веднага се съгласи. Лиона я беше предупредила, че външността му е стряскаща. Тя бързо огледа хлътналите бузи и очи и най-бялата кожа, която бе виждала някога. Престори се, че не забелязва костеливата фигура под дрехите, станали твърде широки. Без колебание махна с ръка към масичката на верандата и попита:
— Искате ли малко подсладен чай?
— Би било чудесно, благодаря.
Говореше ясно и отчетливо, южняшкият му акцент бе изчезнал преди години. Емпория се запита какво ли още е изгубил през дългото си отсъствие. Настаниха се около плетената масичка и тя наля чай. Пред тях имаше чиния с джинджифилови сладки. Тя си взе една, той не.
— Как сте с апетита? — попита Емпория.
— Никакъв го няма. Когато си тръгнах от тук преди години, свалих доста килограми. Отказах се от пържените храни, пък и никога не съм си падал много по яденето. А сега съвсем загубих апетит.
— Значи няма да готвя много?
— Така ми се струва. А вие съгласна ли сте с уговорката? Нали разбирате, имам чувството, че моите роднини са ви извили ръцете, съвсем е в стила им. Ако не ви е приятно, ще си потърся друга квартира.
— Уговорката е добра, мистър Кийн.
— Моля ви, наричайте ме Ейдриън. А аз как да ви наричам?
— Емпория. Нека да си говорим на малко име.
— Дадено.
— Къде ще намериш друга квартира? — попита тя.
— Не знам. Вече всичко е толкова временно…
Гласът му звучеше дрезгаво думите се нижеха бавно, сякаш говоренето го натоварваше. Носеше синя памучна риза, джинси и сандали.
Емпория бе работила в болница, където беше виждала мнозина болни от рак в последните дни от живота им. Нейният нов приятел й напомняше за ония клети хора. Но макар и толкова болен, все още личеше, че някога е бил красив младеж.
— А ти доволен ли си от уговорката? — попита тя.
— Защо да не съм?
— Бял джентълмен от известно семейство да живее в Лоутаун с цветнокожа стара мома.
— Може да е забавно — каза Ейдриън и за пръв път намери сили да се усмихне.
— Сигурна съм, че ще се погаждаме.
Той разбърка чая си. Мигът на веселие отмина и лицето му помръкна. Емпория също разбърка своята чаша и си помисли: „Горкият човек. Няма на какво да се радва.“
— Напуснах Клантън по много причини — заяви той. — Не е добро място за хомосексуалисти като мен. А и на такива като теб не им е лесно. Мразя начина, по който ме възпитаха. Срамувам се от отношението на семейството ми към цветнокожите. Мразех лицемерието в Клантън и нямах търпение да замина. Исках да живея в големия град.
— В Сан Франциско?
— Първо отидох в Ню Йорк, останах там няколко години, после си намерих работа на Западното крайбрежие. По някое време се преместих в Сан Франциско. След това се разболях.
— Защо се върна, щом градът ти е толкова неприятен?
Ейдриън въздъхна, сякаш отговорът би отнел цял час или просто не му се обясняваше. Избърса от челото си струйка пот, която се дължеше не на задухата, а на болестта. Отпи от чашата и накрая каза:
— Не знам. Напоследък видях много смърт и посетих повече погребения, отколкото ми се полага. Не понасях мисълта, че ще лежа в студеното гробище на далечен град. Може би просто се обажда южняшката ми жилка. Рано или късно всички се прибираме у дома.
— Така си е.
— А честно казано, останах и без пари. Лекарствата са много скъпи. Нуждая се от близките ми или поне от техните долари. Има и други причини. Сложно е. Не исках да натоварвам приятелите си с още една мъчителна смърт.